30 юни – XIII Неделя през годината

Четива:

1 Царства (=3 Царства) 19, 16.19-21

Псалм 15

Галатяни 5, 1.13-18

Лука 9, 51-62

 

Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 29 май 2013 г.

Скъпи братя и сестри, добър ден!

Миналата сряда подчертах дълбоката връзка между Светия Дух и Църквата. Днес бих искал да започна няколко катехизиса за тайната на Църквата – тайна, която всички ние живеем и част от която сме. Бих искал да направя това с помощта на изрази, почерпени от текстовете на Втория Ватикански Събор.

Днес ще представя първия от тях: Църквата като Божие семейство.

През тези месеци неведнъж говорих за притчата за блудния син, или по-точно – за милосърдния баща (ср. Лука 15, 11-32). По-малкият син оставя дома на баща си, прахосва всичко и решава да се върне, защото си дава сметка, че е сбъркал, но не се смята вече за достоен да се нарече син и се надява да го приемат за слуга. Бащата обаче се завтича насреща му, прегръща го, връща му достойнството на син и устройва празник. Тази притча, както и друугите в Евангелието, разкрива добре Божия план за човечеството.

Какъв е този Божи план? Състои се в това, Бог да направи от всички нас едно единствено семейство на Своите деца, в което всеки да Го чувства близо до себе си и да се чувства обичан от Него, както в евангелската притча, да чувства топлината на Божието семейство. В този велик план открива корените си Църквата, която не е организация, родена от съглашението между определени хора, а – както ни припомняше много пъти Папа Бенедикт XVI, – е Божие дело, ражда се именно от този план на любовта, който се осъществява постепенно в историята. Църквата се ражда от желанието на Бога да призове всички хора към общение с Него, към Неговото приятелство, нещо повече – да участват като Негови чеда в самия божествен живот. Самата дума „Църква“, от гръцкото „ekklesìa“, означава „свикване“: Бог ни свиква, подтиква ни да излезем от индивидуализма си, от тенденцията да се затваряме в себе си, и ни кани да се присъединим към Неговото семейство. Този призив води началото си от самото сътворение. Бог ни е създал, за да имаме отношения на дълбоко приятелство с Него, и дори когато грехът прекъсва тези отношения с Него, с другите и с творението, Бог не ни изоставя. Цялата история на спасението е история на Бога, Който търси човека, предлага му Своята любов, приема го. Той призовава Авраам да стане баща на голямо множество, избира народа на Израил, за да сключи съюз, който включва всички народи, и изпраща в пълнотата на времената Своя Син, та планът Му на любов и спасение да се осъществи в нов и вечен съюз с цялото човечество. Когато четем Евангелията, виждаме, че Исус събира около Себе Си една малка общност, която приема Неговото слово, следва Го, споделя Неговия път, става Негово семейство, и с тази общност Той подготвя и изгражда Своята Църква.

Тогава откъде се ражда Църквата? Тя се ражда от върховния жест на любовта на Кръста, от пронизаната страна на Исус, откъдето потичат кръв и вода – символ на Тайнствата Евхаристия и Кръщение. В Божието семейство, в Църквата, жизненият сок е Божията любов, която се конкретизира в това, да обичаме Него и другите, всички, без разлика и безмерно. Църквата е семейство, в което всеки обича и е обичан.

Кога се появява Църквата? Чествахме това преди две седмици: тя се появява, когато дарът на Светия Дух изпълва сърцата на Апостолите и ги подтиква да излязат и да започнат един път, за да възвестяват Евангелието, да разпространяват Божията любов.

И днес някои твърдят: „Христос – да,  Църквата – не“. Както и такива, които казват: „Вярвам в Бога, но не и в свещениците“. Но именно Църквата ни води при Христос,, води ни при Бога: Църквата е голямото семейство на Божиите чеда. Разбира се, тя притежава и човешки аспекти: в онези, които я съставят – Пастири и верни, има дефекти, несъвършенства, грехове. Дори Папата ги има, и те са много, но хубавото е, когато си даваме сметка, че сме грешници, и намираме милосърдието на Бога, Който винаги прощава. Не забравяйте това: Бог винаги прощава и ни приема в Своята любов,  изпълнена с прошка и милосърдие. Някои казват, че грехът е обида към Бога, но е и възможност за смиряване, за да си дадем сметка, че има нещо по-хубаво: Божието милосърдие. Да помислим за това.

Да се запитаме днес: Колко обичам Църквата? Моля ли се за нея? Чувствам ли се част от семейството на Църквата? Какво правя, та тя да бъде общност, в която всеки да се чувства приет и разбран, да чувства милосърдието и любовта на Бога, Който обновява живота? Вярата е дар и акт, който ни засяга лично, но Бог ни призовава да живеем заедно нашата вяра – като семейство, като Църква.

Да се молим на Господа, особено през тази Година на вярата, та нашите общности, цялата Църква, да бъдат все по-истински семейства, които живеят и носят Божията топлина.