24 март – ПАЛМОВА НЕДЕЛЯ (ВРЪБНИЦА)

Четива:

Входно Евангелие: Лука 19, 28-40

Исаия 50, 4-7

Псалм 21

Филипяни 2, 6-11

Лука 22, 14-23, 56

 

Проповед на Папа Бенедикт XVI по време на Светата Литургия за Палмова Неделя на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 1 април 2007 г.

Скъпи братя и сестри,

 

technologeek.com

С процесията на Палмова Неделя ние се присъединяваме към тълпата ученици, които с празнична радост придружават Господа при Неговото влизане в Йерусалим. Като тях и ние възхваляваме гласно Господа за всички Негови чудеса, които сме видели. Да, и ние сме видели и непрекъснато виждаме Христовите чудеса: как Той кара мъже и жени да се отказват от удобствата в живота си и да се поставят изцяло в служба на страдащите; как дава смелост на мъже и жени да се противопоставят на насилието и на лъжата, за да направят място на истината в този свят; как води мъже и жени негласно да правят добро на другите, да носят помирение там, където има омраза, да създават мир там, където царува враждата.

Процесията е преди всичко радостно свидетелство, което даваме на Исус Христос, в Когото става видимо за нас лицето на Бога и благодарение на Когото Божието сърце се отваря за всички нас. В Евангелието на Лука разказът за тръгването на шествието от околностите на Йерусалим е съставен отчасти буквално от модела на коронационния ритуал, с който според Първата Книга Царства Соломон е бил провъзгласен за наследник на царската власт на Давид (3 Цар.=1 Цар. 33-35). Така процесията на Палмите е също и процесия на Христос Цар: ние изповядваме царствеността на Исус Христос, признаваме Исус за Син Давидов, за истинския Соломон – Царя на мира и на правдата. Да Го признаем за Цар означава: да Го приемем за Онзи, Който ни сочи пътя, на Когото се уповаваме и Когото следваме. Означава да следваме ден след ден Неговото слово като критерий, валиден за живота ни. Означава да виждаме в Него властта, на която се покоряваме. Покоряваме се на Него, защото властта Му е власт на истината.

Процесията на Палмите е – както онази на учениците, – преди всичко израз на радост, защото можем да познаем Исус, защото Той ни позволява да бъдем Негови ученици и защото ни е дарил ключа на живота. Тази радост, която стои в основата й, е обаче израз на нашето „да“ на Исус и на нашата готовност да тръгнем с Него, накъдето и да ни поведе. Увещанието, с което започва днес нашата Литургия, интерпретира правилно процесията като символично представяне на онова, което наричаме „следване на Христос“. „Да се молим за благодатта да Го следваме“ – бе казано. Изразът „следване на Христос“ е описание на целия християнски живот. В какво се състои то? Какво по-конкретно означава „да се следва Христос“?

В началото, за първите ученици, смисълът е бил много прост и непосредствен: означавал е, че тези хора, които са решили да изоставят своите професии, работата си, целия си живот, за да тръгнат с Исус. Означавало е да приемат една нова професия: тази на ученик. Фундаменталното съдържание на тази професия е да се върви с Учителя – тотално поверяване на Неговото ръководство. Така следването е било нещо външно и същевременно – много вътрешно. Външният аспект се е изразявал във вървенето след Исус в Неговите пътувания из Палестина; вътрешното е било една нова посока на живота,чиято отправна точка не е вече в работата, в занаята, който осигурява живота, в личната воля, а се осъществява в поверяването изцяло на волята на Някой Друг. Да бъдат на Негово разположение е станало за учениците причина за съществуването им. Какъв отказ от своето, какво освобождаване от себе си е съдържало това, можем да видим ясно в някои сцени на Евангелието.

Но с това става ясно и какво означава за нас да Го следваме и какъв е истинският Му живот за нас: става дума за вътрешна промяна на живота. Изисква се да не бъда затворен повече в моето „аз“, смятайки моята автореализация за главна причина за моето съществуване. Изисква се да даря свободно моето „аз“ на Някой Друг – за истината, за любовта, за Бога, Който в Исус Христос ме предшества и ми сочи пътя. Става дума за фундаменталното решение да не смятам повече ползата и печалбата, кариерата и успеха, за върховна цел на моя живот, а да призная за негов истински критерий истината и любовта. Става дума за избора между това да живея единствено за себе си или да се даря за нещо по-велико. И да разберем добре, че истината и любовта не са абстрактни категории; в Исус Христос те са станали Личност. Следвайки Него, аз навлизам в служението на истината и на любовта. Като губя себе си, аз се намирам отново.

Да се върнем към Литургията и към процесията на Палмите. В нея е предвиден като песен Псалм 24 [23], който и в Израил е бил песен, използвана при шествията на възлизане на Храмовата планина. Псалмът говори за вътрешно възлизане, чийто образ е външното възлизане, и така ни обяснява още веднъж какво означава възлизането заедно с Христос. „Кой ще възлезе на планината на Господа?“ – пита Псалмът, и ни сочи две главни условия. Онези, които възлизат и желаят наистина да достигнат върха, да стигнат до истинската висота, трябва да бъдат хора, които си задават въпроси за Бога. Хора, които изследват, търсят Бога, за да открият лицето Му.

Скъпи млади приятели, колко важно днес е именно това: да не позволяваме животът да ни носи насам – натам; да не се задоволяваме с онова, което всички мислят, казват и правят. Да изследваме Бога и да търсим Бога. Да не позволяваме въпросът за Бога да остане далеч от душите ни. Желанието за нещо велико. Желанието да познаем Него – лицето Му.

Друго много конкретно условие за възлизането е следното: в святото място може да влезе само онзи, който има невинни ръце и чисто сърце. „Невинни ръце“ са ръцете, които не са били използвани, за да вършат насилнически действия. Те са ръце, които не са изцапани с поквара, със злоупотреби. „Чисто сърце“ – кое сърце е чисто? Едно сърце е чисто, когато не лъже и не е опетнено с измама и лицемерие. Едно сърце, което остава прозрачно като изворна вода, защото не познава двуличието. Едно сърце е чисто, когато не се опиянява от удоволствието; едно сърце, чиято любов е истинска, а не е само моментна страст. Невинни ръце и чисто сърце: ако вървим с Исус, то възлизаме нагоре и намираме очищението, което ни води наистина към онзи връх, за който е предназначен човекът: приятелството със Самия Бог.

Псалм 24 [23], който говори за възлизането, завършва с литургията на влизането в портите на Храма: „Повдигнете, порти, горнището си; повдигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата“. В старата Литургия за Палмова Неделя свещеникът, стигнал до затворената врата на църквата, хлопа силно с пръта на процесионния кръст по нея, която след това хлопане се отваря. Това е красив образ на тайната на Самия Исус Христос, Който с дървото на Своя Кръст – със силата на любовта Си, която се дарява, – е похлопал от името на света на вратата на Бога; от името на един свят, който дотогава не е успявал да намери достъп до Бога. С Кръста Исус отваря широко Божията врата, вратата между Бога и хората. Сега тя е отворена. Но, от друга страна, Господ хлопа със Своя Кръст: хлопа на вратата на света, на вратите на нашите сърца, които толкова често и толкова много са затворени за Бога. И ни говори така: ако доказателствата, които Бог ти е дал в творението за Своето съществуване не успяват да те отворят за Него; ако словото на Писанието и посланието на Църквата те оставят безразличен – тогава погледни към Мен – Твоя Господ и Твоя Бог.

Този е призивът, който в този час оставяме да проникне в нашите сърца. Нека Господ да ни помогне да отворим вратата на сърцата си, вратата на света, та Той, живият Бог, да може в лицето на Своя Син да стигне до нашето време, до стигне до живота ни. Амин.