17 март – V Неделя на Великия Пост

Четива:
Исаия 43, 16-21
Псалм 125
Филипяни 3, 8-14
Йоан 8, 1-11

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 17 февруари 2010 г.

Пепеляна Сряда

Скъпи братя и сестри,

Днес, Пепеляна Сряда, започваме нашето великопостно пътуване: едно пътуване, което продължава четиридесет дни и ни води към радостта на Христовата Пасха. В това духовно пътуване ние не сме сами, защото Църквата ни придружава и ни подкрепя от самото начало с Божието Слово, което съдържа програма за духовен живот и решимост за покаяние, както и с благодатта на Тайнствата.

Думите на Апостол Павел ни предлагат един скъпоценен съвет: „Молим ви да не приемате напразно благодатта Божия … Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Кор. 6, 1-2). Всъщност при християнското обръщане на живота всеки момент трябва да бъде наречен благоприятен, и всеки ден трябва да бъде наречен ден на спасение, но Литургията на Църквата отнася тези думи по особен начин към времето на Великия Пост. А че четиридесетте дни на подготовка за Пасхата са благоприятно и благодатно време можем да разберем именно от призива, който строгият ретуал на посипването на главите с пепел отправя към нас и който се изразява в Литургията чрез две формули: „Обърнете се и вярвайте в Евангелието!“ и „Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш!“

Първият призив е към обръщане – дума, която трябва да приемем изключително сериозно, давайки си сметка за изумителната новост, която тя съдържа. Защото призивът за обръщане разкрива и разобличава повърхностната лекота,която много често характеризира нашия начин на живот. Да се обърнем означава да променим посоката на житейския си път: но не чрез частично поправяне, а с истинска и конкретна промяна на пътя. Обръщането означава да тръгнем срещу течението, защото „течението“, стилът на повърхностния, неадекватен и илюзорен  живот, често ни завладява, доминира над нас и ни прави роби на злото или пленници на моралната посредственост. С обръщането обаче се цели да постигнем висшето измерение на християнския живот, като се поверяваме на живото и истинско Евангелие, което е Христос Исус. Неговата личност е крайната цел и дълбокият израз на обръщането, т. е. пътят, по който сме призвани да вървим в нашия живот, като позволим да ни озарява Неговата светлина и да бъдем подкрепени от Неговата сила, която насочва стъпките ни. По такъв начин обръщането проявява Неговото сияйно и привлекателно лице: то не е просто морално решение, което поправя начина ни на живот, а е избор на вярата, който ни включва изцяло в най-близкото общение с живота и конкретната личност на Исус. Обръщането и вярата в Евангелието не са две различни неща, които имат известна допирна точка, а изразяват една и съща реалност. Обръщането е тотално „да“ на онзи, който поверява живота си на Евангелието, отговаряйки свободно на Христос, Който пръв се дарява на човека като път, истина и живот, като Онзи, Който единствен го освобождава и го спасява. Именно този е смисълът на първите думи, с които според евангелиста Марко Исус започва Своята проповед на „Божието Евангелие“: „Времето се изпълни и наближи царството Божие: покайте се и вярвайте в Евангелието!“ (Марк. 1, 15).

„Обърнете се и вярвайте в Евангелието!“ не само стои в началото на християнския живот, а го придружава във всичките му стъпки, непрекъснато се обновява и се разпространява, проявявайки се във всички негови изрази. Всеки ден е благоприятен и благодатен момент, защото всеки ден ни призовава да се поверим на Исус, да се уповаваме на Него, да останем в Него, да споделяме начина Му на живот, да се научим от Него на истинската любов, да Го следваме, като ежедневно изпълняваме волята на Отца – единствения велик закон на живота. Всеки ден, дори когато не липсват трудности и усилия, умора и падение, и когато сме изкушавани да напуснем пътя на следването на Христос и да се затворим в себе си, в нашия егоизъм, ние имаме нуждата да се отваряме за Божията любов в Христос, за да живеем според същата логика на правдата и любовта. В неотдавнашното „Послание за Великия Пост“ пожелах да припомня, че „е нужно смирение, за да приема, че имам нуждата Някой да ме освободи от „моето“, за да ми даде безкористно „Своето“. Това става особено в тайнствата Покаяние и Евхаристия. Благодарение на Христовата любов ние можем да навлезем в „по-голямата“ правда, която е правдата на любовта (ср. Рим. 13, 8-10) – правдата на онзи, който се чувства все повече длъжник, отколкото кредитор, защото е получил повече, отколкото е могъл да очаква“ (L’Oss. Rom. 5 febbraio 2010, p. 8).

Благоприятният и благодатен момент на Великия Пост ни показва своето духовно значение и чрез древната формула: “ Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш“, която свещеникът произнася, когато поръсва главите ни с малко пепел. Така се връщаме към началото на човешката история, когато Господ казва на Адам след първородната вина: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си, защото ще се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш!“ (Бит. 3, 19). Тук Божието слово ни припомня нашата слабост, нещо провече – нашата смърт, която е нейна най-висша форма. Пред вродения страх от края, и още повече – в контекста на една култура, която по различни начини се стреми да цензурира действителността и човешкия опит от смъртта, великопостната литургия от една страна ни напомня за смъртта, приканвайки ни към реализъм и мъдрост, но от друга страна ни подтиква най-вече да приемаме и да живеем неочакваната новост, която християнската вяра изважда от реалността на самата смърт.

Човекът е прах и в прах ще се превърне, но е скъпоценен прах в очите на Бога, защото Бог е създал човека, като го е предназначил за безсмъртие. Така литургичната формула „Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш“ намира пълнотата на своето значение във връзка с новия Адам – Христос. И Господ Исус свободно пожела да сподели с всеки човек състоянието на слабост, особено чрез смъртта Си на кръста; но именно тази смърт, изпълнена с любовта на Исус към Отца и към човечеството, става път за славното възкресение, чрез което Христос стана извор на благодат, която се дарява на вярващите в него и които стават по този начин участници в живота на Бога. Този живот, който няма да има край, е вече започнал в земната фаза на нашето съществуване, но ще достигне пълното си осъществяване след „възкресението на телата“. Скромният жест на посипването с пепел ни разкрива изключителното богатство на неговото значение: той е покана да преживеем великопостното време като по-съзнателно и по-интензивно потапяне в пасхалната тайна на Христос, в Неговата смърт и възкресение, чрез участието в Евхаристията и в живота в любовта, който води началото си от Евхаристията и в която той намира своето осъществяване. С посипването с пепел ние обновяваме нашата решимост да следваме Исус, да позволим да ни преобрази Неговата пасхална тайна, за да победим злото и да вършим добро, за да умре нашият „стар човек“, свързан с греха, и да се роди „новият човек“, преобразен от Божията благодат.

Скъпи приятели! Докато се готвим да започнем суровото великопостно пътуване, ние искаме да призовем с особено упование закрилата и помощта на Дева Мария. Нека тя, първата повярвала в Христа, да ни придружава през тези четиридесет дни на интензивна молитва и на искрено покаяние, за да можем да честваме, очистени и с напълно обновен разум и дух, великата тайна на Пасхата на нейния Син.

Успешен Велик Пост на всички!

 

http://www.youtube.com/watch?v=y_HANu1pTA4