3 март – III Неделя на Великия Пост

Четива:
Изход 3, 1-8; 13-15
Псалм 102
1 Коринтяни 10, 1-6. 10-12
Лука 13, 1-9

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 6 февруари 2008 г.

Великопостното Време

Скъпи братя и сестри,

Днес, Пепеляна Сряда, както всяка година, поемаме по пътя на Великия Пост, водени от по-интензивен дух на молитва и на размисъл, на покаяние и на пост. Навлизаме в едно „силно“ литургично време, което, докато ни подготвя за честването на Пасхата – сърцето и центъра на литургичната година и на целия ни живот, – ни кани, дори бихме могли да кажем, че ни провокира да получим по-решителен имрулс в християнското ни съществуване. Защото ангажиментите, грижите и притесненията понякога ни водят към рутина, излагат ни на риска да забравим колко изключително е приключението, в което ни въвлича Исус, и ние имаме нужда всеки ден да започваме отново нашето важно пътуване в евангелския живот, навлизайки в себе си чрез възстановителното време на Духа. С древния ритуал на посипването на главите с пепел, Църквата ни въвежда във Великия Пост като в голям духовен ритуал, който ще трае четиридесет дни.

Затова да навлезем във великопостната атмосфера, която ще ни помогне да преоткрием дара на вярата, получена чрез Кръщението, и ще ни подтиква да пристъпим към тайнството на Помирението, поставяйки решимостта си за обръщане под знака на Божието милосърдие. В живота на Ранната Църква Великият Пост е бил привилегировано време за подготовка на катехумените за тайнствата на Кръщението и на Евхаристията, които те получавали по време на Пасхалното Бдение. Великият Пост е бил смятан за време, когато се става християни – нещо, което не е ставало в един миг, а е изисквало дълго пътуване на обръщане и на обновление. Към тази подготовка се присъединяват и вече кръстените, припомняйки си полученото Тайнство и навлизайки в обновено общение с Христос в радостното честване на Пасхата. Така Великият Пост е имал и има и днес характера на едно кръщелно пътуване, в смисъл, че помага да се поддържа съзнанието, че това, „да бъдем“ християни се проявява винаги като едно ново „да станем“ християни: то не е никога една завършена, останала зад гърба ни история, а е пътуване, което изисква непрекъснато обновление.

Посипвайки главите с пепел, отслужващият казва: „Помни, че си прах и в прах ще се превърнеш“ (ср. Бит. 3, 19) или повтаря призива на Исус: „Покайте се и вярвайте в Евангелието!“ (ср. Марк. 1, 15). И в двете формули се съдържа истината за човешкия живот: ние сме ограничени създания, грешници, които винаги се нуждаят от покаяние и обръщане. Колко е важно да се слуша и да се приема тази истина в наше време! Когато декларира пълната си независимост от Бога, съвременният човек става роб на себе си и често изпада в безнадеждна самота. Призивът към обръщане в този случай е подтик за нас да се върнем в обятията на Бога – нежен и милостив Отец, и да Му се доверим като осиновени чеда, възродени от любовта Му. Със своята мъдра педагогика Църквата повтаря, че обръщането е преди всичко благодат, дар, който отваря човешкото сърце за безкрайната доброта на Бога. Той Самият изпреварва със Своята благодат нашето желание за обръщане и придружава усилията ни за пълно присъединяване към спасителната Му воля. Да се обърнем означава да позволим да ни завладее Исус (ср. Филип. 3, 12) и с Него „да се завърнем“ при Отца.

Обръщането, следователно се състои в това, да застанем смирено в училището на Исус и да напредваме, следвайки послушно стъпките Му. Да бъдем озарени от словата, с които Той ни посочва условията, за да станем Негови истински ученици. След като заявява, че „който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си заради Мен и Евангелието, той ще я спаси“, Той добавя: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а навреди на душата си?“ (Марк. 8, 35-36). Нима преследването на успеха, желанието за престиж и търсенето на удобства, когато обсебят до такава степен човешкия живот, че да изключат Бога от хоризонта му, водят до истинско щастие? Може ли да има истинско щастие без Бога? Опитът показва, че не сме щастливи, дори когато биват задоволени материалните ни очаквания и изисквания. Всъщност самата радост, която изпълва човешкото сърце, идва от Бога: защото се нуждаем от тази безкрайна радост. Нито ежедневните грижи, нито житейските трудности успяват да угасят радостта, която се ражда от приятелството с Бога. Поканата на Исус да поемем своя кръст и да Го следваме на пръв поглед изглежда трудна и противна на онова, което желаем; изглежда убийствена за желанието ни за лична реализация. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще разберем, че това не е така: свидетелството на светците показва, че в Кръста Христов, в любовта, която Той ни дарява, отказвайки се от Себе Си, се намира онзи дълбок мир, който е извор на щедра отдаденост на братята, по-специално на бедните и нуждаещите се. А това носи радост и на нас самите. Затова великопостното пътуване на обръщане, което започваме заедно с цялата Църква, става удобен случай, „благоприятно време“ (ср. 2 Кор. 6, 2), за да обновим синовното си отдаване в ръцете на Бога и за да осъществяваме онова, което Исус ни повтаря непрестанно: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“ (Марк. 8, 34), и така да поеме по пътя на любовта и на истинското щастие.

Във Великопостното Време Църквата, отговаряйки на Евангелието, предлага някои специални възможности, които да придружават верните по пътя им на вътрушно обновление: молитвата, поста и милостинята. В Посланието за Великия Пост тази година, публикувано преди няколко дни, пожелах да се спра „на извършването на милостинята, което е конкретен начин да помагаме на нуждаещите се, и същевременно е аскетично упражнение, за да се освободим от привързаността си към земните блага“ (n. 1). Знаем колко много, за съжаление, зависимостта от материалните блага е проникнала дълбоко в съвременното общество. Като ученици на Исус Христос, ние сме призвани да не превръщаме в идоли земните блага, а да ги използваме като средства, за да живеем и да помагаме на нуждаещите се. Препоръчвайки практиката на милостинята, Църквата ни възпитава да помагаме на ближния в неговите нужди, да подражаваме на Исус, Който, както отбелязва Свети Павел, е станал беден, за да се обогатим ние от Неговата бедност (ср. 2 Кор. 8, 9). „В Неговото училище – написах също в цитираното Послание, – можем да се научим да правим от живота си тотален дар. Като Му подражаваме, успяваме да станем готови не просто да даваме нещо от онова, което притежаваме, а да даряваме самите нас“. И добавих: „Нима Евангелието не се обобщава от единствената заповед на любовта? Следователно, милостинята, извършвана в дълбокия дух на вярата, става за нас средство да разберем и да осъществяваме по-добре християнското си призвание. Когато дарява безкористно себе си, християнинът свидетелства, че не материалното богатство диктува законите на живота, а любовта“ (n. 5).

Скъпи братя и сестри, да се молим на Дева Мария, Майка на Бога и на Църквата, да ни придружава в нашето великопостно пътуване, за да бъде то пътуване на истинско обръщане. Да позволим тя да ни води, и така ще достигнем вътрешно обновени до честването на великата тайна на Христовата Пасха – върховното откровение на милосърдната любов на Бога.

Успешен Велик Пост на всички!