10 февруари – V Неделя през годината

Четива:
Исаия 6, 1-2.3-8
Псалм 137
1 Коринтяни 15, 1-11
Лука 5, 1-11

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 30 януари 2013 г.

Вярвам в Бога: Всемогъщия Отец

Скъпи братя и сестри,

В катехизиса от миналата сряда се спряхме на началните думи на „Веруюто“: „Вярвам в Бога“. По-нататък изповядването на вярата уточнява това твърдение: Бог е Всемогъщ Отец, Създател на небето и на земята. Затова бих искал да размишляваме заедно с вас над първата, фундаментална дефиниция за Бога, която ни представя „Веруюто“: Той е Отец.

Днес да се говори за бащинството не винаги е лесно. Особено в западния свят разделените семейства, все по-нарастващата ангажираност на работното място, често усилието да се поддържа икономическия баланс на семейството, повсеместното нашествие на масмедиите в ежедневния живот, са само някои от множеството фактори, които могат да нарушат спокойните и конструктивни отношения между бащите и децата. Общуването между тях често е трудно, взаимното доверие намалява и отношенията с фигурата на бащата могат да станат проблематични. По този начин проблематичен става и образът на Бога като Отец, тъй като хората губят подходящите модели за сравнение. За този, който е имал опита от прекалено авторитарен и несговорчив, или безразличен, или твърде нечувствителен, или пък напълно отсъстващ баща, не е лесно да мисли спокойно за Бога като за Отец и да Му се довери с упование.

Но библейското откровение помага за преодоляването на тези трудности, като ни показва какво означава истинския Отец. Най-вече в Евангелието ни се разкрива лицето на Бога като Отец, Който ни обича до такава степен, че дарява собствения Си Син за спасението на човечеството. Сравнението с фигурата на бащата донякъде ни помага да разберем Божията любов, но при все това тя си остава безкрайно по-велика, по-вярна, по-всеотдайна от любовта на който и да е човек. „Има ли между вас такъв, – казва Исус, за да покаже на учениците Си лицето на Отца, – който, когато му поиска синът му хляб, ще му даде камък. И когато му поиска риба, ще му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чедата си добри даяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на онези, които му искат?“ (Мат. 7, 9-11; ср. Лука 11, 11-13). Бог е наш Отец, защото ни е благословил и ни е избрал още преди да бъде сътворен светът (ср. Еф. 1, 3-6), прави ни наистина свои чеда в Исус (ср. 1 Йоан 3, 1). И Бог като Отец придружава с любов нашия живот, като ни дарява Словото Си, Своята наука, Своята благодат, Своя Дух.

Той, – както ни открива Исус, – е Отец, Който храни птиците небесни, без те да трябва да сеят и жънат, и облича в чудни цветове полските цветя, по-хубави от одеждите на цар Соломон (ср. Мат. 6, 26-32; Лука 12, 24-28). А ние, – добавя Исус, – сме по-ценни от цветята и птиците небесни! А щом Той е така добър, че да оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни (Мат. 5, 45), то ние можем винаги, без страх и с пълно упование, да се доверяваме на бащинската Му прошка, когато сбъркаме пътя! Бог е добър Отец, Който приема и прегръща загубения и разкаял се син (ср. Лука 15, 11 сл.), дарява щедро желаното на онези, които Го молят (ср. Мат. 18, 19; Марк. 11, 24; Йоан 16, 23) и дава хляба небесен и живата вода, която е извор на вечен живот (ср. Йоан 6, 32.51.58).

Ето защо молещият се от Псалм 27 (26), заобиколен от врагове, обсаден от злодеи и клеветници, като търси помощ от Господа, може да даде свидетелство с думите: „Защото баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме“ (ст. 10). Бог е Отец, Който никога не изоставя чедата Си, любящ Баща, Който подкрепя, помага, приема, прощава, спасява с вярност, която надвишава безкрайно много тази на хората, за да ги отвори за измеренията на вечността. „Защото е вечна милостта Му“, – както повтаря като литания след всеки стих Псалм 136, разказвайки историята на спасението. Любовта на Бога Отец никога не намалява, никога не се уморява от нас; Той е любов, Която се дарява докрай, жертвайки дори Своя Син. Вярата ни дава тази увереност, която се превръща в сигурна скала при изграждането на нашия живот: ние можем да посрещаме всички трудни и опасни моменти, опита на мрака на кризата и времето на болката, подкрепени от упованието, че Бог не ще ни остави сами и е винаги близо до нас, за да ни спаси и да ни отведе до вечния живот.

В Господа Исус ни се разкрива в своята пълнота доброто лице на Отца, Който е на небесата. Като познаваме Него, ние можем да познаем и Отца (ср. Йоан 8, 19; 14, 7), а като виждаме Него, можем да видим Отца, защото Той е в Отца и Отец е в Него (ср. Йоан 14, 9.11). Той е „образ на невидимия Бог“, както Го нарича химнът от Посланието до колосяни, „роден преди всяка твар …, първороден измежду мъртвите“, „в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете“ и помирение на всички неща, „като умиротвори чрез кръвта на кръста Си всичко, било земно, било небесно“ (ср. Кол. 1, 13-20).

Вярата в Бога Отец изисква вяра в Сина, чрез действието на Светия Дух, виждайки в Кръста, който спасява, окончателното разкриване на Божията любов. Бог е наш Отец, Който ни се дава в Своя Син. Бог е наш Отец, Който прощава греха ни и ни води към радостта на възкресения живот. Бог е наш Отец, като ни дарява Светия Дух, Който ни прави чеда и ни позволява да Го наричаме наистина „Аббà, Отче!“ (ср. Рим. 8, 15). Ето защо, когато ни учи да се молим, Исус ни приканва да казваме: „Отче наш“ (Мат. 6, 9-13; ср. Лука 11, 2-4).

Бащинството на Бога, следователно, е израз на безкрайна любов, на нежност, която се скланя над нас, слабите Негови чеда, които се нуждаем от всичко. Псалм 103 (102) – великата песен на Божието милосърдие, възвестява: „Както баща милува синовете си, така и Господ милува онези, които Му се боят“ (ст. 13-14). Именно това, че сме малки, слабата ни човешка природа, това, че сме крехки, е зов към милосърдието на Господа, за да прояви Той Своето величие и доброта на Отец, като ни помага, като ни прощава и като ни спасява.

И Бог отговаря на нашия зов, като изпраща Своя Син, Който умира и възкръсва за нас. Той навлиза в нашата слабост и извършва онова, което човекът сам не би могъл да извърши: поема върху Себе Си греха на света, като невинен Агнец, и отваря отново за нас пътя към общението с Бога. Прави ни истински Божии чеда. Там, в Пасхалната Му тайна, се разкрива в целия си блясък истинското лице на Бога. И там, на славния Кръст, се извършва най-истинската проява на величието на Бога като „всемогъщ Отец“.

Но бихме могли да се запитаме: как е възможно да мислим, че Бог е всемогъщ, когато гледаме Кръста? Когато мислим за тази мощ на злото, която стига дори дотам, че да убие Сина Божи, ние, разбира се, бихме искали Бог да е всемогъщ според нашия начин на мислене и нашите желания: един „всемогъщ Бог“, Който разрешава проблемите, който се намесва, за да ни предпази от затрудненията, да побеждава противниковите сили, да променя развоя на събитията и да премахва болката. Така днес различни богослови казват, че Бог не би могъл да бъде всемотъщ, защото в противен случай не би съществувало толкова много страдание, толкова много зло в света. Всъщност пред него и пред страданието за мнозина, дори за нас, става проблематично, трудно да вярваме в един Бог, Който е Отец, и да Го смятаме за всемогъщ. И някои търсят спасение в идолите, отстъпвайки пред изкушението да намерят отговор в едно предполагаемо „магическо“ могъщество и в илюзорните му обещания.

Но вярата във всемогъщия Бог ни подтиква да извървим различни пътища: да се научим да разбираме, че Божието мислене е различно от нашето, че Божиите пътища не са нашите пътища (ср. Ис. 55, 8) и че Неговото всемогъщество също е различно. То не се изразява като някаква автоматична или избирателна сила; характерна за него е изпълнената с милост бащинска любов. Всъщност, когато Бог създава свободни създания, когато им дава свобода, Той се отказва от част от Своята мощ, предоставяйки мощ на нашата свобода. Така Той обича и уважава свободния ни отговор в любовта на Своя призив. Като Отец, Бог желае да станем Негови чеда и да живеем като такива в Неговия Син – в общение и в съкровена близост с Него. Неговото всемогъщество не се проявява в насилието, не се изразява в унищожаването на всяка власт, както бихме искали ние, а се осъществява в любовта, в милосърдието, в прошката, в приемането на нашата свобода и в неуморния апел към нас за обръщане на сърцата ни. Той само външно проявява слабост – Бог ни изглежда слаб, когато мислим за Исус, Който се моли, Който позволява да Го убият. Това поведение, което на пръв поглед е израз на слабост, изтъкано от търпение, от кротост и от любов, показва, че такъв е единственият начин да се прояви всемогъщество! Мъдрецът от Книгата Премъдрост се обръща към Бога по следния начин: „Ти милуваш всички, защото можеш всичко, и заглаждаш човешките грехове поради покаяние. Ти обичаш всичко съществуващо … Ти щадиш всичко, защото всичко е Твое, душелюбиви Господи!“ (Прем. 11, 23-24.26).

Само Кайто е наистина всемогъщ, може да понася злото и да се проявява като състрадателен. Само Който е наистина всемогъщ, може за използва напълно силата на любовта. И Бог, Комуто принадлежат всички неща, защото всичко е било сътворено от Него, разкрива силата Си, обичайки всичко и всички, в търпеливо очакване на обръщането на нас, хората, които желае да има за Свои чеда. Бог очаква нашето обръщане. Всемогъщата Божия любов вяма граници – дотам, че „и Собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички нас“ (Рим. 8, 32). Всемогъществото на любовта не е могъществото на света, а е всемогъществото на пълния дар, и Исус, Синът Божи, разкрива на света истинското всемогъщество на Отца, отдавайки живота Си за нас, грешниците. Такава е истинската, автентична и съвършена Божия мощ: която отговаря на злото не със зло, а с добро, на обидите – с прошка, на убийствената омраза – с любов, която дава живот. Тогава злото е наистина победено, защото е измито от Божията любов; тогава смъртта е разгромена окончателно, защото бива преобразена в дар на живота. Бог Отец възкресява Сина: смъртта, големият враг (см. 1 Кор. 15, 26) е погълната и лишена от отровата си (ср. 1 Кор. 15, 54-55), и ние, освободени от греха, можем да навлезем в нашата реалност на Божии чеда.

Следователно, когато казваме: „Вярвам в Бога, всемогъщия Отец“, ние изразяваме нашата вяра във всемогъществото на Божията любов, което в Неговия умрял и възкръснал Син разгромява омразата, злото, греха и ни отваря за вечния живот – живота на чеда, които желаят да бъдат завинаги в „Дома на Отца“. Да се каже: „Вярвам в Бога, Всемогъщия Отец“, в Неговото всемогъщество, в Неговия начин да бъде Отец, винаги е акт на вяра, на обръщане, на преобразяване на нашето мислене, на целия ни начин да чувстваме, на целия ни начин на живот.

Скъпи братя и сестри, да се молим на Господа да подкрепя нашата вяра, да ни помага да намерим наистина вярата, да ни даде сили да възвестяваме Христос – разпнат и възкръснал, и да свидетелстваме за Него чрез любовта си към Бога и ближния. И нека Бог стори да приемем дара на нашето осиновение, за да живеем в пълнота реалността на „Веруюто“, като се отдадем с упование на любовта на Отца и на милосърдното Му всемогъщество, което е истинското всемогъщество и ни спасява.