3 февруари – IV Неделя през годината

Четива:
Йеремия 1, 4-5.17-19
Псалм 70
1 Коринтяни 12, 31-13, 13
Лука 4, 21-30

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 23 януари 2013 г.

„Вярвам в Бога“

Скъпи братя и сестри,

През настоящата Година на вярата бих искал да започна днес заедно с вас размишления над „Веруюто“, тоест върху тържественото изповядване на вярата, което придружава живота ни на вярващи. „Веруюто“ започва така: „Вярвам в Бога“. Това твърдение е фундаментално, част е от нашата същност, но наред с това ни отваря към безкрайния свят на отношенията с Господа и с Неговата тайна. Вярата в Бога означава свързване с Него, приемане на Неговото Слово и покоряване с радост на Неговото откровение. Както ни учи Катехизисът на Католическата Църква: „Вярата е личен акт: свободен отговор, който човекът дава на начинанието на даряващия Откровението Бог“ (n. 166). Можем да кажем, следователно, че вярата ни в Бога е дар – Бог ни се разкрива, идва при нас. Тя и е задача – Божия благодат е, но и отговорност за човека в един акт на диалог с Бога, Който от любов „се обръща към хората като към Свои приятели“ (Dei Verbum, 2), говори ни, та във вярата и чрез вярата да можем да влезем в общение с Него.

Къде можем да слушаме Бога и Неговото Слово? Фундаментално е Светото Писание, в което става възможно Божието Слово да бъде чуто от нас и да подхранва живота на на „приятели“ на Бога. Цялата Библия разказва как Бог се открива на човечеството; цялата Библия говори за вярата и ни учи на вярата, като ни разказва една история, в която Бог осъществява Своя изкупителен план и става близък на нас, хората, чрез толкова светли фигури на хора, които вярват в Него и Му се уповават – и така се стига до пълнотата на откровението в Господа Исус.

Много хубава в това отношение е 11 глава на Посланието до евреите, която току-що чухме. Там се говори за вярата и се представят великите библейски фигури, които са я живели и по този начин са станали образец за всички вярващи. Текстът на първия стих гласи: „Вярата е жива представа за онова, на което се надяваме, и разкриване на онова, което не се вижда“ (Евр. 11, 1). Очите на вярата, следователно, са способни да видят невидимото, и сърцето на вярващия може да се надява отвъд всяка надежда, точно както Авраам, за когото Павел казва в Посланието до римляните, че „без никакво основание за надежда повярва с надежда“ (Рим. 4, 18).

Бих искал да се спра именно на Авраам и да насоча към него нашето внимание, защото той е първата велика фигура, за която се сещаме, когато говорим за вярата в Бога: Авраам – великият патриарх, изключителният пример, бащата на всички вярващи (ср. Рим. 4, 11-12). Посланието до евреите го представя така: „С вяра Авраам, бидейки призован, послуша да замине за мястото, което щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае къде отива. С вяра се пресели той в обетованата земя, като в чужда, и се настани под шатри с Исаак и Яков, сънаследници на същото обещание. Защото той очакваше онзи град, който има основи и чийто художник и строител е Бог“ (Евр. 11, 8-10).

Авторът на Посланието до евреите говори тук за призоваването на Авраам, разказано в Книгата Битие – първата книга на Библията. Какво иска Бог от този патриарх? Иска от него да тръгне на път, като остави своята земя, към страната, която Той ще му покаже. „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща ти, и иди в земята, която Аз ще ти покажа“ (Бит. 12, 1). Как бихме отговорили ние на един такъв призив? Защото става дума за поемане на път в мрака, без Авраам да знае къде ще го отведе Бог. Това пътуване изисква радикално покорство и упование, което е резултат единствено на вярата. Но мракът на неизвестното, където Авраам трябва да отиде, е озарен от светлината на обещанието. Бог добавя към заповедта Своето слово на уверение, което разкрива пред Авраам едно бъдеще в пълнотата на живота: „Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти …, и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Бит. 12, 2.3).

Благословът в Светото Писание е свързан преди всичко с дара на живота, който идва от Бога и се проявява най-вече в плодовитостта, в един живот, който се умножава, преминавайки от поколение на поколение. С  благослова е свързан и опитът от притежаването на земята, на едно определено място, където получилият го да живее и израства в свобода и сигурност, боейки се от Бога и построявайки общество от хора, верни на Завета – „царство на свещеници и свят народ“ (ср. Изх. 19, 6).

Затова в Божия план Авраам е определен да стане „баща на много народи“ (Бит. 17, 5; ср. Рим. 4, 17-18) и да влезе в една нова земя, където да заживее. Също и съпругата му Сарра е безплодна, не може да има деца. А страната, към която го води Бог, е далече от родната му земя, населена е вече от други народи и никота няма да му принадлежи истински. Библейският разказвач подчертава това, макар и много дискретно: Когато Авраам пристига на мястото на Божието обещание, „в тази земя тогава живееха хананейци“ (Бит. 12, 6). Земята, която Бог дарява на Авраам, не принадлежи на Авраам; той е странник и такъв ще си остане завинаги, с всички последици от това: да не се стреми към притежание, да чувства винаги своята бедност, да гледа на всичко като на дар. Такова е духовното състояние на онзи, който се съгласява да следва Господа, който решава да тръгне на път, приемайки Неговия призив, под знака на един невидим, но могъщ благослов. И Авраам, „бащата на вярващите“, приема с вяра този призив. Свети Павел пише в Посланието до римляните: „Авраам, без никакво основание за надежда, повярва с надежда, че ще стане баща на много народи, според казаното: „тъй многобройно ще бъде семето ни“. И без да отслабне във вярата, той не помисли, че тялото му е вече умъртвяло (понеже беше току-речи стогодишен) и утробата Саррина е в умъртвление. А в обещанието Божие не се усъмни чрез неверие, но остана отвъд вярата, като въздаде слава на Бога, напълно уверен, че Той е силен и да изпълни това, което е обещал“ (Рим. 4, 18-21).

Вярата кара Авраам да направи едно парадоксално пътуване. Той ще бъде благословен, но без видимите знаци на благослова. Получава обещанието да стане баща на голям народ, но животът му е белязан от безплодието на съпругата му Сарра. Бива отведен в ново отечество, но му се налага да живее там като чужденец. И единственото поземлено владение, което ще му бъде дадено да има, е едно парче земя, където да погребе Сарра (ср. Бит. 23, 1-20). Авраам е благословен, защото чрез вярата умее да разпознава Божия благослов, отивайки отвъд видимото, уповавайки се на присъствието на Бога, дори когато Неговите пътища му се струват неразбираеми.

Какво значение има това за нас? Когато заявяваме: „Вярвам в Бога“, ние казваме заедно с Авраам: „Уповавам се на Тебе; уповавам се на Тебе, Господи“, но казваме това не на Някого, към Когото се прибягва единствено в трудните моменти или на Когото се отделя по някой миг от деня или седмицата. Да кажа „Вярвам в Бога“, озвачава да основа на Него живота си, да позволя Неговото Слово да ме води всеки ден в конкретните ми избори, без да се боя, че ще изгубя нещо от себе си. Когато в Ритуала на Кръщението  три пъти бива зададен въпросът: „Вярвате ли?“ в Бога, в Исус Христос, в Светия Дух, в Светата Католическа Църква и в другите истини на вярата, отговорът на този трикратно зададен въпрос е един: „Вярвам“, защото това е моят живот, който трябва да се преобрази чрез дара на вярата; това е моят живот, който трябва да се промени, да се обърне. Всеки път, когато участваме в едно Кръщение, трябва да се питаме как живеем в нашето ежедневие великия дар на вярата.

Авраам, вярващият, ни учи на вярата; и като странник на земята ни сочи истинското отечество. Вярата ни прави странници на земята, вписани в света и в историята, но на път към небесното отечество. Вярата в Бога ни прави, следователно, носители на ценности, които често не се съгласуват с модата и с господстващото в момента обществено мнение; изисква от нас да приемем критерии и да придобием поведение, които не принадлежат към общоприетия начин на мислене. Християнинът не трябва да се бои да върви „срещу течението“, за да живее своята вяра, устоявайки на изкушението да бъде „като всички“. В толкова много наши обществени среди Бог е станал „големият отсъстващ“, а мястото Му са заели много и най-различни идоли, и най-вече – притежанието и автономното „Аз“. А забележителният и позитивен прогрес на науката и техниката създават у човека илюзията за всемогъщество и самодостатъчност, и един нарастващ егоцентризъм създава немалко сътресения в междуличностните отношения и в социалното поведение.

Но при все това, жаждата за Бога (ср. Пс. 63, 2) не престава и евангелското послание продължава да звучи чрез думите и делата на толкова много мъже и жени на вярата. Авраам, бащата на вярващите, продължава да бъде баща на много чеда, които приемат да вървят по неговите стъпки и тръгват на път, покорявайки се на Божието призвание, доверявайки се на доброжелателното присъствие на Господа и приемайки Неговия благослов, за да станат благослов за всички. Именно към един свят, благословен от вярата, сме призвани да вървим всички ние, за да следваме без страх Господа Исус Христос. Този път е наистина труден, познава и изпитанието, е смъртта, но води към живота чрез едно радикално преобразяване на действителността, което само очите на вярата са в състояние да видят и да вкусят в пълнота.

Затова фактът, че заявяваме: „Вярвам в Бога“, ни подтиква да тръгнем на път, да излизаме постоянно от нас самите, като Авраам, за да носим в ежедневната действителност, в която живеем, сигурността, която получаваме от вярата: сигурността в Божието присъствие в историята и днес: присъствие, което ни носи живот и спасение и ни води към едно бъдеще с Него, за да имаме пълнотата на живота, който няма да познае никога залез.