27 януари – III Неделя през годината

Четива:

Неемия 8, 2-4.5-6.8-10

Псалм 18

1 Коринтяни 12, 12-31

Лука 1, 1-4; 4, 14-21

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 16 януари 2013 г.

Исус Христос – „Посредник и пълнота на цялото Откровение“

Скъпи братя и сестри,

Вторият Ватикански Събор заявява в Конституцията за Божието Откровение „Dei Verbum“, че най-съкровената истина на Божието Откровение заблестява за нас „в Христа, Който е за нас едновременно и Посредник, и пълнота на цялото Откровение“ (n. 2). Старият Завет ни разказва как Бог след сътворението, въпреки първородния грях, въпреки арогантността на човека, пожелал да постави себе си на мястото на своя Създател, ни предоставя отново възможността да се радваме на приятелството Му, особено чрез съюза с Авраам и пътуването на един малък народ – този на Израил, който Той избира не според критериите на земното му могъщество, а просто от любов. Този избор си остава тайна и ни разкрива стила на Бога, който призовава някои, не за да изключи другите, а за да те станат мост, който да доведе останалите до Него. В историята на народа на Израил можем да проследим етапите на едно дълго пътуване, по време на което Бог позволява да бъде познат, разкрива се, навлиза в историята със слово и действие. За това Свое дело Той си служи с посредници, като Мойсей, Пророците, Съдиите, които предават на народа Неговата воля, припомнят му изискването за вярност към Завета и поддържат будно очакването му за пълно и окончателно осъществяване на Божиите обещания.

Именно осъществяването на тези обещания съзерцавахме в Светото Рождество: Божието Откровение достига своя връх, своята пълнота. В Исус от Назарет Бог посещава действително Своя народ, посещава човечеството по начин, който надвишава всяко очакване: изпраща Своя Единороден Син – Сам Бог става Човек. Исус не просто ни казва нещо за Бога, не просто ни говори за Отца, а Сам е Божието Откровение, защото е Бог и ни разкрива по този начин лицето на Бога. В Пролога на своето Евангелие Свети Йоан пише: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Йоан 1, 18).

Бих искал да се спра на това „откриване на Божието лице“. За него Свети Йоан в своето Евангелие ни съобщава един многозначителен факт, който чухме сега. Когато наближават Неговите Страдания, Исус успокоява Своите ученици, като ги приканва да не се страхуват и да имат вяра. След това започва диалог с тях, в който говори за Бога Отец (ср. Йоан 14, 2-9). В един момент апостол Филип моли Исус: „Господи, покажи ни Отца и стига ни“ (Йоан 14, 8). Филип е много практичен и конкретен; той казва онова, което и ние искаме да кажем: „Искаме да Го видим! Покажи ни Отца!“ Той иска да „види“ Отца, да види лицето Му. Отговорът на Исус е отговор не само за Филип, а и за нас; той ни въвежда в сърцевината на християнската вяра. Господ заявява: „Който е видял Мен, видял е Отца“ (Йоан 14, 9). В този израз се съдържа в обобщен вид новото на Новия Завет – това ново, което се е явило във Витлеемската пещера: Бог може да бъде видян, разкрива лицето Си, става видим в Исус Христос.

В целия Стар Завет е застъпена много добре темата за „търсенето на Божието лице“, желанието да се познае това лице, да се види Богът такъв, какъвто е. Затова еврейският термин panim, който означава „лице“, се появява над 400 пъти, като 100 от тях са свързани с Бога: 100 пъти става дума за Бога, с желанието да се види лицето на Бога. А еврейската религия забранява напълно изображенията, защото Бог не може да бъде представян, както са правели съседните на евреите народи, като са почитали идолите. Следователно, с тази забрана на изображенията Старият Завет на пръв поглед изключва напълно „виждането“ от култа на благочестието. Какво означава тогава за набожния израилтянин търсенето на Божието лице, при положение, че не бива да се прави никакво изображение? Въпросът е важен: от една страна, това означава, че Бог не бива да бъде свеждан до някакъв предмет, какъвто е едно изображение, което можем да вземем в ръка; нито пък трябва да поставяме нещо на мястото на Бога. От друга страна обаче се казва, че Бог има лице, тоест, че е един „Ти“, който може да влезе във взаимоотношения, Който не е затворен в Своето Небе, откъдето да гледа отгоре човечеството. Бог е, разбира се, над всяко нещо, но се обръща към нас, слуша ни, вижда ни, говори, сключва съюз, способен е да обича. Историята на спасението е история на Бога с човечеството, история на взаимоотношенията с Бога, Който се разкрива прогресивно на човека, като позволява да бъде познат, да се познае лицето Му.

В самото начало на тази година, на 1 януари, чухме в Литургията прекрасен благослов към народа: „Да те благослови Господ и да те опази! Да погледне милостно към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилва! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир!“ (Числ. 6, 24-26). Блясъкът на Божието лице е източник на живота и ни помага да видим реалността; светлината на лицето Му е водач на живота. В Стария Завет има една фигура, с която по особен начин е свързана цялата тема за „Божието лице“: това е Мойсей – онзи, когото Бог избира, за да освободи народа от египетското робство, дарява му Закона на Завета и го отвежда в Обетованата Земя. В Глава 33 на Книгата Изход се казва, че Мойсей е имал много близка и конфиденциална връзка с Бога: „Господ говореше лице с лице с Мойсей, като да говореше някой с приятеля си“ (ст. 11). По силата на това доверие Мойсей моли Бога: „Покажи ми славата Си!“ Отговорът на Бога е ясен: „Аз ще направя да мине пред тебе всичката Ми слава и ще провъзглася Моето име … Но ти не ще можеш да видиш лицето Ми, защото не може човек да Ме види и да остане жив … Ето място при Мене … Ти ще видиш плещите Ми: а лицето Ми няма да бъде видимо за тебе“ (ст. 18-23). От една страна, има диалог лице в лице като между приятели; но от друга, не е възможно в този живот да се види лицето на Бога, Което остава скрито; виждането е ограничено. Отците казват, че думите: „Ти ще видиш плещите Ми“ озвачават: ти можеш единствено да следваш Христос, и, вървейки след Него, ще видиш Божията тайна. Бог може да бъде следван, като се върви след Него.

Нещо напълно ново обаче се случва с Въплъщението. Търсенето на Божието лице получава забележително развитие, защото това лице вече може да се види: то е лицето на Исус, на Сина Божи, станал Човек. в Него се осъществява пътят на Божието откровение, започнал с призоваването на Авраам. Той е пълнотата на това откровение, защото е Син Божи, и заедно с това – „Посредник и пълнота на Откровението“ (Cost. dogm. Dei Verbum, 2). В Него съдържанието на Откровението и Откриващият се съвпадат. Исус ни показва Божието лице и ни помага да научим Божието име. В Свещеническата Си Молитва на Тайната Вечеря Той казва на Отца: „Явих Твоето име на човеците… Явих им Твоето име“ (Йоан 17, 6). Изразът „име на Бога“ обозначава Бог, присъстващ сред хората. При горящия храст Бог разкрива на Мойсей Своето име; тоест, предоставя възможността да бъде призоваван, дава конкретен знак за Своето присъствие сред хората. Всичко това намира в Исус своето осъществяване и пълнота: Той представя по нов начин Божието присъствие в историята, защото който види Него, вижда Отца, както Сам казва на Филип (ср. Йоан 14, 9). Християнството – казва Свети Бернард, – „е религия на Божието Слово“. Но не на „някакво писано и нямо слово, а на въплътеното и живо Слово“ (Hom. super missus est, IV, 11: PL 183, 86 B). В патристичната и средновековна традиция се използва една особена формула, с която да се изрази тази действителност: казва се, че Исус е Verbum abbreviatum (ср. Рим. 9, 28, свързано с Ис. 10, 23), кратко Слово – краткото и съществено Слово на Отца, Което ни казва всичко за Него. В Исус присъства цялото Слово.

В Исус намира също своята пълнота и посредничеството между Бога и човека. В Стария Завет има множество фигури, които са изпълнявали тази функция. Най-вече това е Мойсей – освободителя, водача, „посредника“ на Завета, както го нарича и Новият Завет (ср. Гал. 3, 19; Деян. 7, 35; Йоан 1, 17). Исус, истински Бог и истински Човек, не е просто един от посредниците между Бога и човека, а е Самият „Посредник на новия и вечен Завет“ (ср. Евр. 8, 6; 9, 15; 12, 24). „Защото един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Исус“ (1 Тим. 2, 5; ср. Гал. 3, 19-20). В Него тие ниждаме и срещаме Отца; в Него ни се дарява спасението.

Желанието да познава истински Бога, тоест да види лицето на Бога, е вписано във всеки човек, дори в атеистите. И ние имаме може би несъзнателно това желание просто да видим Кой е Той, какво е, Кой е за нас. Но това желание се осъществява, като се следва Христос; така виждаме плещите на Бога и накрая виждаме Самия Бог като приятел, виждаме лицето Му в лицето на Христос. Важно е да следваме Христос не само в моментите, когато се нуждаем от Него и когато сме обзети от всекидневните си грижи, а със самия си живот. Цялото ни съществуване трябва да бъде насочено към срещата с Исус Христос в любовта към Него; и в нея централно място трябва да заема любовта към ближния – онази любов, която в светлината на Разпнатия ни помага да разпознаваме лицето на Исус в бедния, в слабия, в страдащия. Това може да се осъществи единствено ако истинското лице на Исус ни е станало познато в смирението на Неговото Слово, във вътрешното му говорене, в навлизането в това Слово така, че наистина да Го срещнем там, както и в тайната на Евхаристията. В Евангелието на Свети Лука е показателен откъсът за двамата ученици от Емаус, които познават Исус в преломяването на хляба, но след като са били подготвени за това по време на пътуването си с Него, след като са били подготвени от поканата, която отправят към Него да остане с тях, след като са били подготвени от диалога, който пламти в сърцата им; така, най-накрая, те виждат Исус. И за нас Евхаристията е велика школа, в която се учим да виждаме лицето на Бога, да влизаме в непосредствени взаимоотношения с Него; и същевременно се научаваме да обръщаме поглед към финалния момент на историята, когато Той ще ни посети със светлината на лицето Си. На земята ние вървим към това присъствие, в радостно очакване да се осъществи наистина Божието царство.