Това Тържество е посветено на Непорочното Зачатие на Блажена Дева Мария. Още от мига на зачеването си в майчината утроба Мария е приготвена по особен начин от Бога за участието си във великата история на спасението на човека, като е предпазена от петното на първородния грях. Това древно учение на Църквата е утвърдено като истина на вярата от Блажения Папа Пий IX през 1854 г.
Проповед на Папа Бенедикт XVI на Тържеството на Непорочното Зачатие на Блажена Дева Мария в Базиликата „Свети Петър“ във Ватикана – 8 декември 2005 г.
Преди 40 години, на 8 декември 1965 г., тук, в Базиликата „Свети Петър“, Папа Павел VI закри тържествено Втория Ватикански Събор. Съборът бе открит по волята на Йоан XXIII на 11 октомври 1962 г. – тогава Празник на Майчинството на Мария, и приключи в деня на Непорочното й Зачатие. Една мариина рамка обгражда този Събор. Тя всъщност е нещо повече от рамка: тя е насока на целия му път. Тя ни отпраща, както е отпращала тогава и съборните Отци, към образа на Девата, която слуша, която живее с Божието Слово, която събира в сърцето си думите, идващи от Бога, и като ги подрежда като мозайка, се учи да ги разбира (ср. Лука 2, 19-51). Отпраща ни към тази велика Вярваща, която, изпълнена с упование, се поставя в ръцете на Бога, поверява се на Неговата воля. Отпраща ни при смирената Мария, която, когато мисията на нейния Син изисква това, става истински силна жена, и докато учениците Му се разбягват, тя остава под кръста. В своето слово по случай обявяването на Съборната Конституция за Църквата, Павел VI определя Мария като „tutrix huius Concilii“ – „закрилница на този Събор“ (cfr Oecumenicum Concilium Vaticanum II, Constitutiones Decreta Declarationes, Citt? del Vaticano 1966, pag. 983), и като прави неизбежната връзка с разказа за Петдесятница, предаден ни от Лука (Деян. 1, 12-14). казва, че Отците са били събрани в залата на Събора „cum Maria, Matre Iesu“ и пак в нейно време ще излязат от нея (pag. 985).
Остава незабравим в паметта ми моментът, когато, чувайки неговите думи „Mariam Sanctissimam declaramus Matrem Ecclesiae“ – „Обявяваме Пресвета Дева Мария за Майка на Църквата“, Отците станаха спонтанно от местата си и аплодираха прави, отдавайки почит на Майката Божия, на нашата Майка, на Майката на Църквата. С този титул Папата на практика обобщи учението на Събора за Мария и даде ключ за неговото разбиране. Мария не е в особени отношения единствено с Христос, Божия Син, Който като Човек бе пожелал да стане неин Син. Бидейки изцяло съединена с Христос, тя принадлежи изцяло и на нас. Да, можем да кажем, че Мария е по-близо до нас от всяко друго човешко същество, защото Христос е човек за човеците и цялото Му същество „съществува за нас“. Христос, казват Отците, като Глава е неделим от Своето Тяло, което е Църквата, образувайки заедно с нея, така да се каже, едно единствено живо същество. Майката на Главата е също и Майка на цялата Църква; тя е, можем да кажем, изцяло непринадлежаща на себе си. Отдала се е напълно на Христос и заедно с Него се дарява на всички нас. Защото колкото повече човешкото същество се дарява, толкова повече намира себе си.
Съборът иска да ни каже това: Мария е свързана до такава степен с великата тайна на Църквата, че тя и Църквата са неделими така, както са неделими тя и Христос. Мария отразява Църквата, антиципира я в своята личност, и във всички смущения, които изпълват страдащата и бореща се Църква, за нея тя остава винаги звезда на спасението. Тя е нейният истински център, на който се доверяваме, макар често периферията да тежи на душата ни. В контекста на обявяването на Конституцията за Църквата, Папа Павел VI хвърля светлина върху всичко това чрез един нов титул, вкоренен дълбоко в Традицията, с намерението да озари вътрешната структура на учението за Църквата, развито от Събора. Вторият Ватикански Събор е трябвало да се изкаже относно институционалните компоненти на Църквата: Епископите и Понтифекса, свещениците, миряните и богопосветените в тяхното общение и в техните взаимоотношения. Трябвало е да опише Църквата на път, „която включва в лоното си грешниците, и е едновременно свята и призвана да се пречиства, като непрекъснато полага усилие за покаяние и обновление“ (Lumen gentium, 8). Но този „петров“ елемент на Църквата е включен в „марииния“ й аспект. В Мария, Непорочната, ние виждаме същността на Църквата по недеформиран начин. От нея трябва да се научим и ние да станем „църковни души“, както са се изразявали Отците, за да можем и ние, според думите на Свети Павел, да се представим „непорочни“ пред лицето на Господа, такива, каквито Той ни е пожелал от самото начало (Кол. 1, 21; Еф. 1, 4).
На нека сега се запитаме: какво означава „Мария, Непорочната“? Този титул ни казва много. Днешната Литургия ни обяснява съдържанието на тази дума чрез два велики образа. В началото е прекрасният разказ за възвестяването на Мария, Девата от Назарет, идването на Месията. Поздравът на Ангела е изтъкан от нишките на Стария Завет, и по-специално – на пророк Софония. Това ни показва, че Мария, смирена провинциална девойка, която произхожда от свещенически род и носи в себе си великото свещеническо наследие на Израил, е „Светият Остатък“ на Израил, за който са говорили пророците във всички периоди на трудности и мрак. В нея присъства истинският, чистият Сион, живото жилище на Бога. В нея обитава Господ, в нея намира място Неговият покой. Тя е живият дом на Бога, Който не живее в каменни сгради, а в сърцето на живия човек. Тя е кълнът, който в мрачната зимна нощ на историята покълва от поломения ствол на Давид. В нея се осъществява словото на Псалма: „Земята даде своя плод“ (67, 7). Тя е Младочката, от която израства дървото на изкуплението и на изкупените. Бог не се е провалил, както би могло да се стори някому още от началото на историята с Адам и Ева, или по време на вавилонския плен, и както отново изглежда във времето на Мария, когато Израил окончателно се превръща в народ без никакво значение в една окупирана земя, с много малко видими знаци за своята святост. В смиреността на дома в Назарет живее Светият Израил, чистият Остатък. Бог спасява Своя народ. От поломения ствол покълва неговата история и става нова жива сила, която сочи пътя и изпълва света. Мария е Светият Израил. Тя казва „да“ на Господа, поставя се изцяло на Негово разположение и по този начин става жив храм на Бога.
Вторият образ е много по-труден за обяснение. Метафората, взета от Книгата Битие, ни говори от голяма историческа дистанция, и може да бъде разбрана единствено с усилие. Едва в хода на историята е станало възможно да се развие едно по-задълбочено разбиране на този разказ. Предречено е, че през цялата история ще продължи борбата между човека и змията, тоест между човека и силите на злото и на смъртта. Предречено е, че потомството на жената – и в него самата жена и майка, – ще победи и че така, чрез човека, ще победи Бог. Ако заедно с вярващата и молеща се Църква се вслушваме в този текст, тогава ще можем да започнем да разбираме какво е първородният грях, наследственият грях, както и какво е лечението на този наследствен грях, какво е изкуплението.
Каква е картината, която тази страница ни представя? Човекът не се доверява ва Бога. Той таи подозрението, че Бог в крайна сметка отнема нещо от живота му, че Бог е негов конкурент, Който ограничава свободата му, и че ние ще се осъществим напълно като човешки същества само когато се отделим от Него. Накратко: само по този начин ще можем да осъществим в пълнота нашата свобода. Човекът живее с подозрението, че Божията любов го тласка към зависимост и че е нужно да се отърве от тази зависимост, за да бъде изцяло себе си. Човекът не желае да получава от Бога своето съществуване и пълнотата на живота си. Иска да черпи сам от дървото на познанието силата да моделира света, да стане бог, издигайки се до нивото на Бога и да побеждава смъртта и мрака. Не желае да разчита на любовта, която не му се струва достойна за доверие. Той разчита единствено на своето познание, тъй като то му носи власт. Вместо на любовта, той разчита на властта, с която иска да вземе в ръцете си по независим начин своя живот. И за да направи това, той се доверява на лъжата повече, отколкото на истината, и с това животът му потъва в празнотата, в смъртта. Любовта не е зависимост, а дар, който трябва да бъде живян. Свободата на едно човешко същество е свобода на едно ограничено същество, и следователно е ограничена и самата тя. Можем да я притежаваме единствено като споделена свобода, в общението със свободата на другите: само ако живеем по правилен начин един с другиго и един за друг, свободата може да се развива. Ние обаче живеем по правилен начин, ако живеем съгласно истината за нашето съществуване, с други думи – според Божията воля. Защото Божията воля не е за човека закон, наложен му отвън, който го принуждава към подчинение, а е вътрешно измерение на природата му – измерение, което е вписано в него и го прави Божи образ и следователно – свободно творение. Ако ние живеем против любовта и против истината – против Бога, – тогава ще се унищожим взаимно и ще унищожим света. Тогава не само че няма да намерим живота, а ще станем подвластни на смъртта. Всичко това е разказано с незабравими образи в историята за древното падение и за прогонването на човека от земния Рай.
Скъпи братя и сестри! Ако размислим искрено над нас и над нашата история, трябва да кажем, че в този разказ е описана не само историята на началото, а и историята на всички времена, и че всички носим в нас по капка отрова от този начин на мислене, описан чрез образите от Книгата Битие. Точно тази капка отрова наричаме първороден грях. По повод празника на Непорочното Зачатие в нас се поражда съмнението, че един човек, който не греши, е в основата си скучен; че нещо липсва в живота му: драматичното измерение на това да бъдем независими; че част от това да бъдем истински хора е свободата да казваме „не“, да слизаме надолу в мрака на греха и на желаниетода действаме според своята воля; че само тогава ще можем да използваме докрай широтата и дълбочината на това, че сме хора – ще можем да бъдем нас самите; че трябва да изпитаме тази свобода дори срещу Бога, за да осъществим истински и напълно себе си. С една дума, ние си мислим, че злото в основата си е добро, че се нуждаем поне малко от него, за да изпитаме пълнотата на съществуването си. Мислим си, че Мефистофел – изкусителят, – има право, когато казва, че е силата, „която желае зло, а все добро твори“ (J. W. v. Goethe, Faust 1, 3). Мислим си, че да сме мъничко в съюз със злото, да си запазим малко свобода срещу Бога, е в основата си нещо добро, дори може би необходимо.
Гледайки обаче света около нас, можем да видим, че не е така, тоест – че злото винаги трови, а не издига човека: потъпква го и го унижава, не го прави по-велик, по-чист и по-богат, а го ощетява и го прави по-малък. Именно това трябва да научим в деня на Непорочното Зачатие: че човекът, който се поверява изцяло в Божиите ръце, не се превръща в марионетка на Бога, в някаква скучна и покорна личност. Той не губи свободата си. Само човекът, който се поверява изцяло на Бога, намира истинската свобода, великата и съзидателна необятност на свободата на доброто. Човекът, който се обръща към Бога, не става по-малък, а по-голям, защото благодарение на Бога и заедно с Него става велик, става божествен, става наистина себе си. Човекът, който се поставя в ръцете на Бога, не се отдалечава от другите, оттегляйки се в личното си спасение. Напротив, само тогава неговото сърце се събужда наистина и той става личност, която може да чувства и затова е доброжелателна и отворена към другите.
Колкото повече човекът е близо до Бога, толкова по-близо е и до хората. Виждаме това в Мария. Фактът, че тя е изцяло при Бога е причината за това да е така близо до хората. Затова тя може да бъде Майка на всяко утешение и на всяка помощ – Майка, към която при всяка нужда можем да дръзваме да се обръщаме в нашата слабост и в нашия грях, защото тя е изпълнена с разбиране за всичко и е за всички сила, отворена към съзидателната доброта. И в нея Бог отпечатва Своя образ – образа на Онзи, Който върви след загубената овца през планините и през тръните и бурените на този свят, оставяйки се да бъде наранен от трънения венец на тези грехове, за да поеме овцата на раменете си и да я отнесе вкъщи. Като Майка, която съчувства, Мария е антиципираща фигура и постоянен портрет на Сина. И така виждаме, че и образът на Скръбната Божия Майка, на Майката, която споделя страданието и любовта, е истински образ на Непорочната. Нейното сърце, чрез съществуването й и чувстването й заедно с Бога, се е разширило. В нея добротата на Бога се е доближила много до нас. Така Мария застава пред нас като знак на утеха, на кураж, на надежда. Тя се обръща съм нас и ни казва: „Бъди смел и рискувай с Бога! Опитай! Не се страхувай от Него! Не се страхувай да рискуваш с вярата! Имай смелостта да рискуваш с добротата! Имай смелостта да рискуваш с чистотата на сърцето! Рискувай с Бога и тогава ще видиш, че именно по този начин животът ти ще стане по-богат и озарен, не скучен, а изпълнен с неспирни изненади, защото безкрайната добрина на Бога не свършва никога!“
В този празничен ден искаме да благодарим на Господа за великия знак на Неговата доброта, който Той ни даде в лицето на Мария, Своята Майка и Майка на Църквата. Искаме да Го молим да постави Мария на нашия път като светлина, която да ни помага да станем и ние светлина и да носим тази светлина в нощите на историята. Амин.
Коментари
Няма добавени коментари!