Свети Доминик де Гусман е роден през 1170 г. в Калеруега (Кастилия, Испания). Получава отлично образование и съвсем млад посвещава живота си на Бога. Ръкоположен е за свещеник през 1194 г. Когато посещава Южна Франция, където по онова време е много разпространена албигойската ерес, получава вдъхновението да основе нов монашески Орден, който да проповядва на заблудените истинската вяра. През 1215 г. поставя началото на Ордена на Проповедниците (Отците Доминиканци). Умира на 6 август 1221 г. в Болоня (Италия). канонизиран е през 1234 г. от Папа Григорий IX.
Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция в Аулата „Павел VI“ на Ватикана – 13 януари 2010 г.
Просешките Ордени
Скъпи братя и сестри,
В началото на новата година ще погледнем към историята на християнството, за да видим как тази история се развива и как може да бъде обновена. В нея можем да видим, че има Светци, водени от Божията светлина, истински реформатори на живота на Църквата и на обществото. Учители със слово и свидетели с пример, тяхната цел е била да поставят началото на стабилно и дълбоко църковно обновление, защото самите те са били дълбоко обновени, били са в контакт с истинската новост: присъствието на Бога в света. Тази утешителна действителност: че във всяко поколение се раждат Светци и носят креативността на обновлението, придружава постоянно историята на Църквата сред тъжните и негативни аспекти на нейния път. Защото виждаме, век след век, как се раждат силите на реформата и на обновлението, защото Божията новост е неотменна и дава винаги нови сили, за да се върви напред. Така става и през XIII в., с появата и изключителното развитие на Просешките Ордени: модел на голямо обновление в една нова историческа епоха. Те са наречени така заради характерната им особеност „да просят“, тоест да молят със смирение хората за икономическа подкрепа, за да живеят своя обет за бедност и да осъществяват евангелизаторската си мисия. От Просешките Ордени, възникнали в този период, най-известни и най-важни са Малките Братя и Братята Проповедници, познати като Францисканци и Доминиканци. Те са наречени така по името на техните основатели – Франциск от Асизи и Доминик де Гусман. Тези двама велики Светци са били способни да разчитат с интелигентност „знаците на времената“, долавяйки предизвикателствата, които е трябвало да посреща Църквата в тяхното време.
Първото такова предизвикателство е експанзията на различни групи и движения от верни, които, макар и вдъхновявани от справедливото желание за истински християнски живот, често се оказват извън църковната общност. Те са в силна опозиция на богатата и разкошна Църква, развила се именно с процъфтяването на монашеството. В предишните катехизиси се спрях на монашеската общност в Клюни, която винаги е привличала много младежи, и поради това е притежавала жизнена сила, както и имоти, и богатства. Така по логичен начин в един момент се развива една Църква, неподвижна и богата на имущества. На тази Църква се противопоставя идеята, че Христос е дошъл на земята беден, и че истинската Църква трябва да бъде именно Църква на бедните. Така желанието за истинска християнска автентичност всъщност се противопоставя на емпиричната Църква. Става дума за т. нар. пауперистки движения през Средновековието. Те осъждат остро начина на живот на свещениците и на монасите от тяхното време, критикувани, че са предали Евангелието и не живеят в бедност като първите християни. Тези движения противопоставят на служението на Епископите истинска паралелна „йерархия“. Освен това, за да оправдаят своите избори, те разпространяват учения, несъвместими с католическата вяра. Например, движението на Катарите или Албигойците възражда древни ереси, като отричането на ценността и презрението към материалния свят – опозицията срещу богатството бързо се превръща в опозиция срещу материалната реалност като такава – отричането на свободната воля, след това – дуализмът, съществуването на едно второ начало – на злото, приравнявано с Бога. Тези движения имат успех, особено във Франция и Италия, не само поради солидната си организация, а и защото осъждат съществуващото безредие в Църквата, предизвикано от недостойното поведение на някои членове на клира.
Францисканците и Доминиканците, следвайки своите Основатели, показват обаче, че е възможно да се живее евангелската бедност, истината на Евангелието като такава, без да се излиза от Църквата. Показват, че Църквата си остава истинското, автентичното място на Евангелието и на Писанието. Нещо повече, Доминик и Франциск черпят именно от близкото им общение с Църквата и с Папството силата на своето свидетелство. Чрез един избор, напълно оригинален в историята на богопосветения живот, членовете на тези Ордени не само се отказват от притежаването на лични блага, както са правели монасите още от древността, но и не са искали да бъдат дарявани общностите им със земя и с недвижима собственост. Така желаят да свидетелстват за един изключително трезв живот, за да бъдат солидарни с бедните и да се уповават единствено на Провидението, да живеят всеки ден благодарение на Провидението, с доверие да се предоставят на Божиите ръце. Този персонален и общностен стил на Просешките Ордени, заедно с пълната им привързаност към учението на Църквата и нейния авторитет, е оценено много високо от тогавашните Първосвещеници, като Инокентий III и Хонорий III, които предоставят пълната си подкрепа на този нов църковен опит, признавайки в него гласа на Духа. И плодовете не закъсняват: пауперистичните групи, отделили се от Църквата, се завръщат в църковно общение или постепенно намаляват дотолкова, че да изчезнат. И днес, макар да живеем в едно общество, в което често „да имаш“ надделява над това „да си“, хората са много чувствителни към примерите на бедност и солидарност, които вярващите дават със смелите си избори. И днес не липсват такива инициативи: движения, които тръгват наистина от новостта на Евангелието и го живеят радикално в днешния ден, предоставяйки се на Божиите ръце, за да служат на ближния. Светът, както напомняше Павел VI в „Evangelii nuntiandi“, слуша с удоволствие учителите, когато те са и свидетели. Никога не бива да забравяме този урок в делото по разпространяването на Евангелието: да живеем първо ние онова, което възвестяваме, да бъдем огледало на Божията любов.
Францисканците и Доминиканците са били свидетели, но и учители. И наистина, друга нужда, разпространена в тяхната епоха, е тази от религиозно обучение. Не малко верни миряни, живеещи в градовете, които се развиват много тогава, желаят да практикуват интензивен духовен християнски живот. Затова се стремят да задълбочават познанията си за вярата и да бъдат водени по трудния, но вдъхновяващ път на светостта. Просешките Ордени са умеели да отговарят успешно и на тази нужда: възвестяването на Евангелието с простота и в неговата дълбочина и величие е била една от целите им: може би главната цел на това движение. С голяма ревност те се отдават на проповедта. Многобройни са били верните, често цели тълпи, които са се събирали, за да слушат проповедниците в църквите и на открито – да помислим, например, за Свети Антоний. Били са разглеждани теми, близки до живота на хората, особено практикуването на теологалните и моралните добродетели, с конкретни, лесно разбираеми примери. Освен това, хората са били учени на различни форми, които да подхранват живота в молитвата и благочестието. Например, Францисканците разпространяват много набожността към човешката природа на Христос, с цел да се подражава на Господа. Затова не ни изненадва, че множество верни, мъже и жени, са избирали да бъдат придружавани в техния християнски път от Братята Францисканци и Доминиканци – търсени и уважавани духовни ръководители и изповедници. Така се появяват сдружения на верните миряни, вдъхновени от духовността на Свети Франциск и Свети Доминик и адаптирани към техния начин на живот. Става дума за Третия Орден – било Францискански, било Доминикански. С други думи, взможността за „святост на миряните“ завладява много хора. Както ни припомня Вторият Ватикански Вселенски Събор, призванието към святост не е запазено само за някои, а е универсално (cfr Lumen gentium, 40). Във всеки житейски статус, съгласно изискванията му, има възможност да се живее Евангелието. И днес всеки християнин трябва да се стреми към „висшата степен на християнския живот“, какъвто и да е неговият житейски статус.
Значението на Просешките Ордени нараства толкова много в Средновековието, че светските институции, като трудови организации, старите корпорации и самите граждански власти често прибягват до духовните съвети на членовете на тези Ордени при изработването на своите правилници и понякога – за преодоляване на вътрешни и външни конфликти. Францисканците и Доминиканците стават духовни аниматори на средновековния град. С много добра интуиция, те прилагат една пасторална стратегия, подходяща за промените в обществото. Тъй като много хора се преместват от селата в градовете, те изграждат своите манастири вече не в селските райони, а в градските. Освен това, за да извършват своята дейност за благото на душите, е било нужно да се местят според пасторалните нужди. С един напълно нов избор, Просешките Ордени изоставят принципа на стабилността – класически за древното монашество, за да изберат друг начин. Малките Братя и Проповедниците пътуват от място на място, изпълнени с мисионерски плам. Вследствие на това изграждат една организация, различна в сравнение с повечето монашески Ордени. На мястото на традиционната автономия, на която се радва всеки манастир, те придават по-голямо значение на Ордена като цяло и на Генералния Началник, както и на структурата на провинциите. Така Просешките Ордени са в много голяма степен готови да отговорят на нуждите на Универсалната Църква. Тази гъвкавост прави възможно изпращането на Братя, подходящи за осъществяването на специфичните мисии, и Просешките Ордени достигат до Северна Африка, Близкия Изток, Северна Европа. С тази гъвкавост бива обновен мисионерският динамизъм.
Друго голямо предизвикателство е свързано с културните промени, характерни за този период. Нови въпроси оживяват дискусиите в Университетите, появили се в края на XII в. Малките Братя и Проповедниците не пропускат да се натоварят и с тази задача, и като студенти и професори влизат в най-прочутите Университети тогава, основават учебни центрове, пишат текстове с голяма стойност, поставят началото на истински философски школи, протагонисти са на схоластичното богословие в най-добрия му период, допринасят много за развитието на мисленето. Най-големите мислители – Свети Тома Аквински и Свети Бонавентура, са просещи монаси, работили именно с този динамизъм на новата евангелизация, който обновява и смелостта на мисленето, на диалога между разума и вярата. И днес има една „любов към истината и в истината“, една „интелектуална любов“, чрез чието прилагане се озаряват умовете и вярата се свързва с културата. Задачата на Францисканците и Доминиканците в средновековните Университети е покана, скъпи верни, да се отиде там, където се формира мисленето, за да се предложи с уважение и убеденост светлината на Евангелието относно фундаменталните въпроси, които интересуват човека, неговото достойнство, вечното му предназначение. Мислейки за ролята на Францисканците и Доминиканците в Средновековието, за духовното обновление, което те извършват, за полъха на нов живот, който дават на света, един монах казва: „В онова време светът остаряваше. Два Ордена се появиха в Църквата и й върнаха младостта като на орлица“ (Burchard d’Ursperg, Chronicon).
Скъпи братя и сестри, да призовем сега, в началото на тази година, Светия Дух, вечната младост на Църквата. Нека Той помогне на всекиго да почувства нуждата да дава цялостно и смело свидетелство на Евангелието, за да не липсват никога Светци, които да помагат на Църквата да блести като винаги чиста и прекрасна Невяста, без петно и без бръчка, способна да привлича неустоимо сета към Христос, към Неговото спасение.
Коментари
Няма добавени коментари!