Църквата празнува едновременно Тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел, тъй като и двамата прославят с мъченическа смърт Бога в Рим приблизително по едно и също време и са всепризнати „стълбове на Римската Църква“.
Симон, син на Йона, рибар, роден в галилейското градче Витсаида и живеещ със семейството си в Капернаум, е един от първите призвани ученици на Господа. Пръв изповядва от името на всички Апостоли, че Исус е Христос, Син на живия Бог, и тогава Спасителят го нарича „Петър“ (гр. „p?tros“ – камък), върху който обещава да изгради Своята Църква, „и портите адови няма да надделеят над нея“ (Мат. 16, 18). След Възкресението Си Исус трикратно поверява на Петър служението на Пастир на Своето стадо. Петър оглавява колегията на Апостолите в Йерусалим, после прекарва известно време в Антиохия, накрая застава начело на християните в Рим като техен Епископ и пръв Папа. Две негови Послания са включени в Канона на новозаветните писания. Увенчава делото си с мъченическа смърт за Христа в Рим между 64 и 67 г.
Савел, евреин от Тарс (Мала Азия) и високообразован фарисеин, първоначално преследва християните в Йерусалим, но когато Сам Христос му се явява по пътя за Дамаск и го призовава, преживява дълбоко обръщане и под името Павел (лат. „paulus“ – малък) става най-ревностен проповедник на християнското учение. Особено се прочува като „Апостол на езичниците“. По време на мисионерските си пътувания поставя началото на църковните общности, които насърчава с Посланията си, включени в Новия Завет на Библията. Заради вярата си е обезглавен в Рим между 64 и 67 г.
Проповед на Папа Бенедикт XVI за Тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел в Базиликата „Свети Петър“ във Ватикана – 29 юни 2010 г.
Скъпи братя и сестри!
Библейските четива на тази евхаристична Литургия за Тържеството на Светите Апостоли Петър и Павел с голямото си богатство разкриват темата, която може да се обобщи така: Бог е близо до Своите верни служители, избавя ги от всяко зло, и освобождава Църквата от негативните сили. Това е темата за свободата на Църквата, която има един исторически аспект и друг – по-дълбоко духовен.
Тази тематика изпълва цялата днешна Литургия на Словото. Първото и второто Четиво говорят респективно за Свети Петър и Свети Павел, подчертавайки именно освободителното действие на Бога по отношение на тях. По-специално текстът от Деянията на Апостолите описва с изобилие от детайли намесата на Ангела Господен, който освобождава Петър от веригите и го извежда от Йерусалимския затвор, където го е хвърлил под строга охрана цар Ирод (ср. Деян. 12, 1-11). Павел пък, пишейки до Тимотей, когато вече е наближил краят на земния му живот, прави равносметка, от която се вижда, че Господ е бил винаги близо до него, освобождавал го е от толкова много опасности, и пак ще го освободи, въвеждайки го във вечното Си Царство (ср. 2 Тим. 4, 6-8.17-18). Темата се подсилва от Псалма (Пс. 33) и намира особено развитие и в евангелския откъс за изповеданието на Петър, там, където Христос обещава, че силите адови няма да надделеят над Неговата Църква (ср. Мат. 16, 18).
Ако бъдем по-внимателни, ще забележим известен прогрес по отношение на тази тематика. В Първото Четиво е разказан един особен епизод, който показва намесата на Господа за освобождението на Петър от затвора. Във Второто Павел, на базата на изключителния си апостолски опит, казва убедено, че Господ, който вече го е освободил „от устата на лъва“, ще го освободи „от всяко зло“, отваряйки му вратите небесни. В Евангелието обаче не се говори вече за отделни Апостоли, а за Църквата в нейната цялост и за нейната сигурност пред силите на злото, разбирани в по-широк и по-тесен смисъл. По такъв начин виждаме, че обещанието на Исус, че „силите адови няма да надделеят“ над Църквата, съдържа и историческия опит от преследванията, претърпени от Петър и Павел, както и от други свидетели на Евангелието, но отива и отвъд него, за да подчертае защитата най-вече срещу заплахи от духовен характер. Както сам Павел пише в Посланието до ефесяни: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от този век, поднебесните духове на злото“ (Еф. 6, 12).
Всъщност, ако мислим за Църквата през двехилядната й история, можем да забележим, че както предрича Господ Исус (ср. Мат. 10, 16-33), никога не са липсвали на християните изпитания, които в различни периоди и на различни места придобиват характера на истински гонения. Те обаче, въпреки страданията, които предизвикват, не са най-голямата опасност за Църквата. Най-голямата вреда тя понася от онова, което засяга вярата и християнския живот на нейните членове и общности, нарушавайки целостта на мистичното Тяло, отслабвайки неговата способност да пророчества и свидетелства, помрачавайки красотата на лицето й. Тази реалност е засвидетелствана още от Посланията на Павел. Първото Послание до коринтяни, например, отговаря именно на някои проблеми, свързани с разделения, несъответствия, невярност на Евангелието, които сериозно заплашват Църквата. Но и Второто Послание до Тимотей – от което чухме откъс, – говори за опасностите на „последните времена“, идентифицирайки ги с негативното поведение, което принадлежи на света и може да зарази християнската общност: егоизъм, суета, гордост, привързаност към парите, и т. н. (ср. 3, 1-5). Заключението на Апостола е обнадеждаващо: хората, които вършат зло – пише той, – „няма да успеят повече, защото безумието им ще се открие пред всички“ (3, 9). Тук, следователно, има гаранция за свободата, осигурена от Бога на Църквата – свобода както от материалните пречки, които се опитват да й попречат, или да спъват мисията й с духовни и материални злини, които могат да я лишат от автентичност и истинност.
Темата за любовта на Църквата, гарантирана от Христос на Петър, има и особена връзка с ритуала на връчването на Палиум, който днес ще извършим за тридесет и осем Архиепископи Митрополити, към които отправям сърдечния си поздрав, както и към всички, които ги придружават в тяхното поклонничество. Общението с Петър и с неговите наследници е гаранция за свободата на Пастирите на Църквата и на самите поверени им общности. Това се вижда в плановете, за които говорихме преди малко. в исторически план, единството с Апостолическия Престол осигурява на отделните Църкви и на Епископските Конференции свобода спрямо местните, националните и наднационалните власти, които в някои случаи биха могли да пречат на мисията на Църквата. Освен това, и което е по-важно, Петровото служение е гаранция за свободата, в смисъл на пълно свързване с истината, с автентичната традиция, така че Божият народ да бъде предпазен от грешки по отношение на вярата и морала. Фактът, че всяка година новите Митрополити идват в Рим, за да получат Палиум от ръцете на Папата, се разбира в истинското си значение, като жест на общение, и темата за свободата на Църквата намира в това особено важен смислов ключ. Това става явно в случая с Църквите, търпящи преследване, или пък подложени на политическо вмешателство или на други сурови изпитания. Но това не е по-малко важно и за общностите, които търпят влиянието на изопачени учения или на тенденции, идеологически и практически противни на Евангелието. Палиумът, следователно, в този смисъл става залог за свободата, аналогичен на „игото“ на Исус, което Той кани всекиго да поеме на плещите си (ср. Мат. 11, 29-30). Както Христовата заповед – макар и взискателна, – е „блага и лека“, и вместо да тежи на онзи, който я носи, го издига, така и връзката с Апостолическия Престол, – макар и ангажираща, – е подкрепа за Пастира и за онази част от Църквата, поверена на грижите му, правейки ги по-свободни и по-силни.
Още една, последна индикация, бих искал да почерпя от Божието Слово – обещанието на Христос, че силите адови няма да надделеят над Неговата Църква. Тези думи могат да имат и забележителна икуменична стойност,от момента, когато, както споменах преди малко, един от ефектите, типични за действието на злото, е именно разделението в църковната общност. Защото разделенията са симптом на силата на греха, която продължава да действа в членовете на Църквата и след изкуплението. Но Христовото Слово е ясно: „Non praevalebunt“ („Няма да надделеят“ (Мат. 116, 18). Единството на Църквата се корени в нейното единство с Христа, и каузата на пълното единство на християните – което винаги трябва да се търси и да се обновява, от поколение на поколение – се подкрепя от Неговата молитва и от Неговото обещание. В борбата срещу духа на злото, Бог ни е дал Исус – „Адвокат“, защитник, а след Неговата Пасха – „друг Параклит“ („Утешител“) (ср. Йоан 14, 16). Светият Дух, Който остава с нас завинаги и води Църквата към пълнотата на истината (ср. Йоан 14, 16; 16, 13), което е също така пълнота на любовта и на единството. С тези чувства на упование и надежда, аз се радвам да приветствам Делегацията на Константинополската Патриаршия, която, следвайки хубавата практика на взаимните посещения, участва в честването на Светите Покровители на Рим. Заедно да благодарим на Бога за прогреса в икуменичните отношения между католици и православни, и да подновим нашата ангажираност да отговаряме щедро на Божията благодат, която ни води към пълно общение.
Скъпи приятели, поздравявам сърдечно всекиго от вас: Господа Кардиналите, Братята в Епископата, Господа Посланиците и Гражданските Власти, особено Кмета на Рим, свещениците, богопосветените и верните миряни. Благодаря ви за Вашето присъствие. Светите Апостоли Петър и Павел да ви помагат да обичате все повече Светата Църква – мистичното Тяло на Христа Господа и посланица на единството и мира за всички хора. Да ви помагат също така да приемате с радост заради нейната святост и мисия трудностите и страданията, понасяни от вярност към Евангелието. Дева Мария, Царица на Апостолите и Майка на Църквата, да бди винаги над вас, особено над служението на Архиепископите Митрополити. С нейната небесна помощ да можете да живеете и да работите винаги в онази свобода, която ни е спечелил Христос. Амин.
Коментари
Няма добавени коментари!