29 септември – XXVI Неделя през годината

Четива:
Амос 6, 1.4-7
Псалм 145
1 Тимотей 6, 11-16
Лука 16, 19-31

 

Катехизис на Папа Франциск по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 25 септември 2013 г.

Скъпи братя и сестри, добър ден!

http://www.reginamundi.info/

Във „Веруюто“ ние казваме: „Вярвам в една Църква“ – тоест изповядваме, че Църквата е единствена, и че тази Църква е сама по себе си единство. Но ако погледнем Католическата Църква в света, ще видим, че тя има почти 3000 епархии, разположени по всички континенти: толкова много езици, толкова много култури. Тук има Епископи от толкова различни култури, от всички страни. Ето един Епископ от Шри Ланка, Епископ от Южна Африка, Епископ от Индия, толкова много са тук … Епископи от Латинска Америка. Църквата е разпространена по целия свят! И все пак, хилядите католически общности образуват единство. Как е могло да се получи това?

1. Синтетичен отговор намираме в Компендиума на Катехизиса на Католическата Църква, който казва: Католическата Църква, разпространена по света, „има само една вяра, само един сакраментален живот, само едно апостолско наследство, една обща надежда, една и съща любов“ (n. 166). Това е хубава дефиниция, ясна, ориентира ни добре. Единство във вярата, в надеждата, в любовта, единство в Тайнствата, в служението: това са стълбовете, които поддържат и крепят единствената голяма сграда на Църквата. Където и да отидем, дори в най-малката енория, в най-затънтеното място на тази земя, намираме единствената Църква. Там сме у дома си, в семейството си, сред братя и сестри. И това е велик Божи дар! Църквата е само една за всички. Няма една Църква само за европейците, друга – за африканците; една – за американците, друга – за азиатците,  трета – за жителите на Океания: не, тя е една и съща навсякъде. Тя е като семейство: можем да сме далеч, пръснати по света, но една здрава връзка обединява всички членове на семейството, независимо от разстоянията. Мисля, например, за опита от Световния Ден на Младежта в Рио де Жанейро: сред онази огромна тълпа от младежи на плажа Копакабана се чуваха толкова много езици, виждаха се различни черти на лицата, срещаха се различни култури, и все пак имаше голямо единство, образува се една единствена Църква, всички бяхме едно и това се чувстваше. Нека се запитаме всички: като католик, чувствам ли единството? Или то не ме интересува, защото съм се затворил в моята малка група или в себе си? Дали съм един от тези, които „приватизират“ Църквата за собствената си група, за своята нация, за своите приятели? Тъжно е да се види една Църква, „приватизирана“ от този егоизъм и липса на вяра. Тъжно е! Когато чувам, че толкова християни по света страдат, дали оставам безразличен или за мен това е, като че някой от семейството ми страда? Когато мисля или чувам да се говори, че много християни са преследвани и дори дават живота си за своята вяра, това докосва ли сърцето ми или не достига до него? Отворен ли съм към онези братя или сестри от това семейство, които дават живота си за Исус Христос? Молим ли се едни за други? Ще ви попитам нещо, но не отговаряйте на глас, а само в сърцето си: колко от вас се молят за преследваните християни? Колко? Нека всеки отговори в сърцето си. Моля ли се за онзи брат, за онази сестра, които са в затруднено положение, тъй като изповядват и защитават своята вяра? Важно е да гледаме отвъд собствената си ограда, да се чувстваме Църква, единствено Божие семейство!

2. Да направим още една крачка и да се запитаме: има ли рани в това единство? Можем ли да нараним това единство? За съжаление виждаме, че в хода на историята, дори днес, не винаги живеем в единство. Понякога възникват неразбирателства, конфликти, напрежения, разделения, които го нараняват, и тогава Църквата няма вече лицето, което бихме желали да има, не проявява любовта – онова, което Бог желае. Ние сме тези, които създаваме разделенията! И ако погледнем разделенията, които все още съществуват сред християните: католици, православни, протестанти …, ще ни бъде трудно да направим напълно видимо това единство. Бог ни дарява единството, но за нас често е трудно да го живеем. Трябва да търсим, да изграждаме общението, да учим хората на общение, да преодоляваме неразбирателствата и разделенията, като започнем със семейството, с църковната действителност, както и с икуменичния диалог. Нашият свят се нуждае от единство, в нашето време всички се нуждаем от единство, нуждаем се от помирение, от общение, а Църквата е дом на общението. Свети Павел казва на християните от Ефес: „Аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира“ (Еф. 4, 1-3). Смирение, кротост, великодушие, любов, за да се запази единството. Тези, тези са пътищата, истинските пътища на Църквата. Да ги чуем още веднъж. Смирение срещу суетата, срещу гордостта; смирение, кротост, великодушие, любов, за да се запази единството. И Павел продължава: едно само тяло – това на Христа, което получаваме в Евхаристията; един само Дух – Светият Дух, Който вдъхновява и постоянно възстановява Църквата; една само надежда – за вечния живот; една само вяра, едно само Кръщение, един само Бог – Отец на всички (ср. ст. 4-6). Богатството на онова, което ни обединява! Това е истинското богатство: онова, което ни обединява, не онова, което ни разделя. Това е богатството на Църквата! Нека днес всеки се запита: помагам ли да расте единството в семейството, в енорията, в общността, или съм клюкар, клюкарка? Дали съъм причина за разделение, за трудности? Вие не знаете какво зло носят клюките на Църквата, на енориите, в общностите! Те носят зло! Клюките раняват. Преди да започне да клюкарства, християнинът трябва да си прехапе езика! Да или не? Да си прехапе езика,  та езикът му да се подуе и да не може да клюкарства. Имам ли смирението да зашивам с търпение, с жертвоготовност, раните на общението?

3. Накрая, последна крачка по-надълбоко. И това е един хубав въпрос: кой е моторът на това единство в Църквата? Това е Светият Дух, Когото всички ние сме получили в Кръщението и също в Тайнството Миропомазание. Това е Светият Дух. Нашето единство не е просто плод на нашето съгласие, или на някаква демокрация в Църквата, или на усилията ни да живеем в разбирателство, а идва от Него, Който създава единство в различостта, защото Светият Дух е хармония, винаги създава хармония в Църквата. Той е хармоничното единство сред толкова различни култури, езици и начини на мислене. Светият Дух е моторът. Затова е важна молитвата, която е душата на нашия стремеж на мъже и жени към общение, към единство. Молитвата към Свети Дух – за да дойде и да установи единство в Църквата.

Да се молим на Господа: Господи, направи да бъдем все по-единни, да не бъдем никога инструменти на разделението. Стори да полагаме усилия, както казва една хубава францисканска молитва, да носим любов там, където има омраза, да носим прошка там, където има обида, да носим единство там, където има несъгласие. Така да бъде!

 

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *