27 август – Света Моника (Възпоминание)

Света Моника е родена в Тагасте (Римска Африса, дн. в Алжир) през 332 г. Тя е дълбоко вярваща християнка, отдадена на молитва и изучаване на Светото Писание. Омъжена е за езичник, който под благотворното й влияние приема Кръщението на смъртното си легло. Майка е на Свети Августин. Поради молитвите и личния й пример синът й постепенно достига до спасителната вяра в Христа. Затова ще напише за нея: „Ти два пъти си ме родила!“ Образец на християнска майка, Света Моника предава душата си в Божиите ръце на 27 август 387 г.

Марио Скуду SDB. Моника – майката, проляла толкова сълзи

(Mario Scudu SDB. Monica: Madre di tante lacrime)

Много майки днес преживяват трудни моменти.

Не е било лесно и на Моника – Светицата, която възпоминаваме през август. Тя също е претърпяла немалко заради сина си Августин.

Не е лесно да имаш винаги спокоен сън с порастнал син вкъщи. Това е така, защото някои постъпки на децата стават източник на тревога и притеснение, на мъка и сълзи. Възпитанието на син или дъщеря на юношеска възраст в условията на земеделската и прединдустриалната цивилизация е създавало далеч по-малко проблеми от днес. Нашето постмодерно (някой би казал дори „постхристиянско“) общество се характеризира със силната си консуматорска ориентираност. А в огромното море на консуматорството младежите плуват много добре, благодарение на финансовата подкрепа на родителите си, често неоправдано щедра. С лесните (понякога твърде лесни!) пари, с които разполага, и с все още не напълно съзряла по отношение на ценностите и на силата на волята личност, юношата става много лесно жертва на използването и злоупотребата с цигари, алкохол и дрога, на агресивни и опасни забавления, на подчертано девиантно поведение, понякога дори на проституция и СПИН. И първите, които биват поразени и унищожени от подобни трагедии, са родителите.

Майките проливат сълзи за децата си, които стават жертва на псевдорелигиозни секти, роби на хазартните игри или попадат в лоши компании, водещи ги към социално отчуждение и проблеми със закона. Други плачат за децата си, които са в затвора заради някаква вина, или са в болница с неизлечими заболявания, за които нямат вина.

Изчакайте наближаващия уикенд с така наречената „треска в събота вечер“ и ще видите колко много майки с с тревога очакват завръщането на сина или дъщеря им от дискотеката. За съжаление, тревогата на някоя от тях ще прерастне в сълзи и страдание за детето, което не се е завърнало, защото е попаднало в черната хроника на „жертвите на съботната вечер“.

За всички тези майки, които са в затруднение, Моника, която също е майка, може да бъде помощ и подкрепа, надежда и пример. Синът й Августин ще признае, че голямата заслуга за неговото обръщане е именно на майка му, благодарение на постоянните й молитви и на пролетите сълзи. Той има предвид точно това, когато пише в прочутите си „Изповеди“: „Не е възможно един син на толкова сълзи да погине“. Многото сълзи са били на Моника, а синът, който не погива, е сам той – Августин.

Моника побеждава виното и обръща съпруга си

Моника се ражда в Тагасте, в днешен Северен Алжир, през 331 г. Дъщеря е на родители християни, които обаче не са полагали особени грижи да дадат на децата си сериозно християнско възпитание (както много днешни родители). Ако в случая с Августин негова всекидневна възпитателка във вярата и християнския живот е била Моника, за нея такава е била нейната семейна бавачка, носила на ръце още баща й.

Тази жена е била част от семейството – обичана, с прекрасно поведение и голяма мъдрост. Можем да си я представим като доста възрастна. Августин я възхвалява със следните думи: „Тя бе енергична, когато наказваше със свята строгост, ако се налагаше, и богата на мъдрост, когато възпитаваше“. Доктрината във възпитанието, че всичко е позволено, следвана от немалко родители и възпитатели днес, не е била част от практиката на бавачката: тя е била строга, но мъдра; поправяла е, но с такт; умеела е да наказва, но справедливо. В добрите учебници по педагогика не бива да липсва глава, посветена на „наказанията“, и това е правилно. Така е, понеже първородният грях и неговите последици са истина на вярата, и това не може да бъде преодоляно от съвременните технологии. Впрочем, за наказания говори и такъв свръхдобър възпитател като Дон Боско, който ги предвижда за своите възпитаници. Августин казва, че бавачката на майка му е била мъдра, когато я е възпитавала, и съзнателна, когато е трябвало да я поправя.

Моника не е била родена светица – тя става такава с търпение, постоянство и смирение. В живота й няма да открием, както при други светици, пламенно тръгване по пътя на евангелското съвършенство още в детството. Имала е своите недостатъци и трудности, които е трябвало да преодолява. Един пример: Моника е обичала виното. И то не малко. Самата тя разказва с голямо смирение това на сина си Августин. Това е знак за святост: „Когато родителите й, смятайки, че тя не пие, й нареждали според тогавашния обичай да отиде и донесе вино, преди да наточи виното в каната, … тя си пийвала малко“. Само малко, разбира се. Но в началото. Но, пиейки днес, пиейки утре, тази й слабост се превърнала в порок, в робство (днес бихме казали: „в зависимост“).

Бавачката, от чийто поглед не е убягвало нищо и е усещала всичко, е имала смелостта да се намеси. Един ден, карайки се на момичето за тази му слабост, тя го нарича „пияница“. Някоя днешна „работодателка“ би вгорчила живота или направо би изхвърлила тази „стара прислужница“, която си позволява толкова много и не си гледа работата. Моника обаче приема истината, макар тя да я кара да се чувства зле, признава, че поведението й не е похвално, и се освобождава от него. Това също е святост.

Толкова молитви и сълзи за сина й Августин

През 353 г. Моника се омъжва за Патриций, римлянин, от когото има три деца. Той не е християнин, има доста тежък характер и също така не е добър пример за вярност. Една не толкова силна и утвърдена в християнската вяра жена веднага би поискала раздяла или развод. Но Моника не прави това: тя иска да остане вярна на брака си („в радост и в беди“), но без да затваря очите си за „лошите постъпки“ на спътника си в живота. Така втората битка, в която тя побеждава, след тази с виното, е битката със съпруга й. Търрпелива, болезнена, продължителна, но победоносна битка: тя успява да спечели и него за Господа. Той умира през 371 г., след като е станал добър християнин благодарение на непрестанните молитви, сълзите и търпението на жена си Моника. Августин пише: „Така тя нямаше нужда повече да оплаква онези му изневери, които трябваше да търпи, когато той още не беше вярващ“.

Но най-голямото страдание, и същевременно най-голямата радост за Моника ще дойдат от сина й Августин. Самата тя го възпитава в християнски дух, с думи и пример, влага в сърцето и в устата му още от дете името на Исус, което той, въпреки всичките си философски и екзистенциални лутания, никога не ще забрави.

Наколко години преди смъртта на мъжа й, този толкова интелигентен неин син вече й създава грижи. Самата тя през 371 г. ще го изпрати в Картаген, за да продължи там образованието си. Още същата година Августин заживява без брак (както се вижда, и тогава това е било много „модерно“) с една жена, от която след година ще има син, Адеодат. Изборът му да не желае брак е тежък удар за Моника: тя вижда как синът й се отдалечава от възпитанието, което му е дала, и от правилата на християнската вяра (в същото време той приема манихейската ерес). По тази причина, когато Августин се завръща в Тагасте, тя, въпреки че пролива сълзи, първоначално не иска да го пусне вкъщи, но по-късно, подкрепена от един сън, го приема отново при себе си.

Августин се обръща: мисията е изпълнена

През 375 г. Августин се премества в Картаген, за да преподава там реторика, а след срещата му с манихейския епископ Фауст започва философската му криза. Моника непрекъснато го увещава да се върне към истинската вяра, и не престава, проливайки сълзи, да се моли за обръщането на сина си. Той обаче успява с хитрост да избяга, отплувайки една нощ за Рим (383 г.), където, след като прекарва продължителна болест, започва да преподава красноречие и реторика. По-късно получава със съдействието на римския префект Симах преподавателско място в Милано.

Може би Августин си е мислел, че колкото по-на север отива, толкова повече ще се отдалечи от майка си. Но греши много. Моника няма вече никакъв друг интерес, никаква друга грижа, никаква друга земна цел, освен обръщането му. И тази любов, макар и изпълнена със сълзи, не се плаши от разстоянията и от неудобствата, свързани с пътуването тогава. И така, Моника, от любов към своя блуден син, избягал надалеч, след като прекосява бурното море, през 385 г. пристига в Милано, придружена от Навигий, брата на Августин.

Тук ги очаква ръката на Божието Провидение чрез срещата им с Епископа на града, Амброзий, „божи човек“ и „Епископ, познат на целия свят“. И двамата слушат неговите проповеди, и двамата остават силно впечатлени от тях (макар че в началото Августин обръща повече внимание на реторичната им форма, а не на съдържанието). Амброзий проповядва, Моника се моли (и върши милосърдни дела), Августин размишлява и минава от криза в криза и от философско учение към философско учение: от манихейството към скептицизма, от неоакадемизма към неоплатонизма. Междувременно божията благодат по тайнствените си пътища, както винаги, работи във всички.

Така чаканото обръщане на Августин настъпва в края на 386 г., с неговото (и на сина му Адеодат) кръщение от ръката на Епископ Амброзий на Великден 387 г. Това подпечатва големия труд на Августин в търсенето му на истината, и е краят на толкова многото молитви и сълзи на Моника за него. Мисията й е изпълнена. Тя няма повече земни цели. Раят не може повече да я чака.

Няколко месеца след кръщението двамата вече могат да се завърнат в родината си. Когато майката и обърналият се син пристигат в Остия, настъпва прочутият екстаз, за който се говори в „Изповедите“. Той е малък жест на Бога към тях, за да предвкусят вечния живот, който променя житейската перспектива и на двамата. Августин предава по следния начин последните думи на майка си: „Само по една причина желаех да остана още малко на тази земя: за да те видя християнин католик преди да умра. Бог ми даде това в изобилие, защото те видях да ставаш Негов слуга, който презира земното щастие. Какво, прочее, да правя още тук?“ И тя умира малко след това, в същата Остия, на 56 години, докато Августин е на 33 и се готви да започне великото си дело. Благодарение на постоянството, търпението, смелостта, молитвите и „многото сълзи“ на една велика жена и велика майка – на Моника!