25 януари – Обръщане на Свети Апостол Павел (Празник)

Четива:
Деяния 9, 1-22
Псалм 116
Матей 16, 15-18

 

 

http://stazionetermini.bloog.it/

С този празник Църквата благодари на Бога за милосърдната Му любов, която съпътства и подкрепя проповядването на евангелската Блага Вест, за да достигне тя до краищата на земята и да бъде приета от всички, които се нуждаят от нея.

За обръщането на Свети Павел разказват Кннигата Деяния на Апостолите (22, 3-21) и той самият в своите Послания (Гал. 1, 11-17). Савел, както е рожденото име на бъдещия Апостол, е роден в религиозно еврейско семейство в Тарс (Мала Азия). Образован фарисей, ученик на прочутия познавач на Закона Гамалиил, той е един от онези, които посрещат с открита враждебност възникването на Ранната Църква. Убеден е, че християнството ще донесе разделение и гибел за народа на Израил. Савел е сред обвинителите на първия Мъченик – Дякона Стефан, дори пази дрехите на онези, които го убиват с камъни (Деян. 7, 58). Впоследствие първосвещениците го натоварват със задачата да замине със стражи за Дамаск, главния град на римската провинция Сирия, за да арестува тамошните християни и да ги отведе в Йерусалим. Но по пътя е ослепен от силна светлина, пада от коня си и чува думите на Исус: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ Тази лична среща с възкръсналия Господ и познанието на любовта Му предизвиква дълбоко обръщане в Савел. В Дамаск той е излекуван от слепотата и кръстен от християнина Анания, след което става най-пламенен проповедник на Христа и „Апостол на езичниците“, а името си променя на „Павел“ (лат. „малък“).

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на Площад „Свети Петър“ във Ватикана – 15 ноември 2006 г.

И днес, както в предишните катехизиси, ще се върнем към Свети Павел и към неговата мисъл. Ние сме изправени пред един гигант не само по отношение на конкретния му апостолат, а също и на богословското му учение, изключително дълбоко и стимулиращо. След като миналия път размишлявах върху писаното от Павел за централното място, което Исус Христос заема в нашия живот във вярата, днес ще видим какво казва той за Светия Дух и за Неговото присъствие в нас, защото и тук Апостолът ще ни научи на нещо много значимо.

Знаем какво ни казва Свети Лука за Светия Дух в Деянията на Апостолите, описвайки събитието на Петдесятница. Духът на Петдесятница носи със Себе Си силен подтик да се приеме мисията за свидетелстването на Евангелието по пътищата на света. Фактически Книгата Деяния разказва за серия от мисии, извършени от Апостолите първо в Самария, след това – по крайбрежието на Палестина, накрая – към Сирия. Особено подробно са разказани трите големи мисионерски пътувания, извършени от Павел, както вече припомних в една от предишните ни срещи в сряда. Свети Павел обаче в своите Послания ни говори за Духа и от друг ъгъл. Той не се задоволява да илюстрира единствено динамичното и оперативно измерение на Третото Лице на Пресветата Троица, а анализира също и присъствието Му в живота на християнина, чиято идентичност остава белязана от Него. Казано с други думи, Павел размишлява за Духа, описвайки влиянието Му не само върху действието на християнина, а и върху неговото битие в Него. Защото той е, който казва, че Духът Божи живее в нас (ср. Рим. 8, 9; 1 Кор. 3, 16), и че „Бог изпрати в сърцата ни Духа на Своя Син“ (Гал. 4, 6). За Павел, следователно, Духът ни прониква и в най-съкровените дълбини на нашата личност. Във връзка с това, ето няякои негови думи с изключително важно значение: „Законът на Духа, който дава живот в Христа Исуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта … Вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Абб?, Отче!“ (Рим. 8, 2.15), защото като чеда можем да наричаме Бога „Отец“! Вижда се, следователно, че християнинът, още преди да започне да действа, вече притежава богат и плодоносен вътрешен живот, дарен му в тайнствата Кръщение и Миропомазание – вътрешен живот, който го утвърждава в обективната му и изначална връзка на синовство спрямо Бога. Това е голямото ни достойнство: че не сме само образ, а и чеда на Бога. И това е покана да живеем това наше синовство, да осъзнаваме все повече, че сме осиновени чеда в голямото Божие семейство. Покана е да превърнем този обективен дар в субективна реалност, определяща за нашето мислене, нашето действие, нашето битие. Бог ни има за Свои деца, издигнал ни е до достойнство, подобно, макар и не напълно равно, на достойнството на Самия Исус, единствения истински Син в пълния смисъл на думата. В Него ни се дарява, или ни се възвръща, състоянието на синовство и изпълнената с доверие свобода по отношение на Отца.

Така откриваме, че за християнина Духът не е вече само „Дух Божи“, както се казва най-често в Стария Завет и продължава да се повтаря в езика на християните (ср. Бит. 41, 38; Изх. 31, 3; 1 Коринтяни 2, 11-12; Филип. 3, 3; и т. н.). Нито е само един „Свети Дух“, погледнат най-общо, според начина на изразяване на Стария Завет (ср. Ис. 63, 10-11; Пс. 51, 13), и по принцип на юдаизма в неговите писания (Кумран, равинизмът). На спецификата на християнската вяра принадлежи изповядването на едно изначално споделяне на този Дух от страна на възкръсналия Господ, Който Сам става „животворящ Дух“ (1 Кор. 15, 45). Именно затова Свети Павел говори директно за „Духа на Христа“ (Рим. 8, 9), за „Духа на Сина“ (Гал. 4, 6) или за „Духа на Исус Христос“ (Филип. 1, 19). С това иска да каже, че не само Бог Отец е видим в Сина (ср. Йоан 14, 9), но че и Духът Божи се проявява в живота и в делото на разпнатия и възкръснал Господ!

Павел ни учи също на друго важно нещо: той казва, че не съществува истинска молитва без присъствието на Духа в нас. Той пише: „Също и Духът ни подкрепя в нашите немощи; защото не знаем за какво да се помолим както трябва, но Сам Духът ходатайства за нас с неизказани въздишки. А Онзи, Който изпитва сърцата, знае каква е мисълта на Духа, понеже Този по волята на Бога ходатайства за светиите“ (Рим. 8, 26-27). Това означава, че Светият Дух, тоест Духът на Отца и на Сина, е вече като душа на душата ни, най-тайната част на съществото ни, откъдето се въздига непрестанно към Бога една молитва, ччиито думи дори не сме в състояние да изразим. Защото Духът, пребиваващ винаги в нас, допълва онова, което ни липсва, и поднася на Отца нашето обожание, заедно с най-съкровените ни копнежи. Естествено, това изисква едно равнище на голямо жизнено общение с Духа. То е покана да бъдем все по-чувствителни, все по-внимателни към това присъствие на Светия Дух в нас, да го превръщаме в молитва, да чувстваме това присъствие и така да се научим да се молим, да разговаряме с Отца като Негови чеда в Светия Дух.

Има и друг аспект, типичен за Духа, за който ни учи Свети Павел: това е връзката Му с любовта. Апостолът пише следното: „Надеждата не посрамва, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения ни Дух Свети“ (Рим. 5, 5). В моята Енциклика „Deus caritas est“ цитирах една много красноречива фраза на Свети Августин: „Ако видиш любовта, виждаш Троицата“ (n. 19), и продължих, обяснявайки това: „Защото Духът е онази вътрешна сила, която хармонизира сърцата [на вярващите] със сърцето на Христос и ги подтиква да обичат братята, както ги е възлюбил Той“ (ibid.). Духът ни въвежда в самия ритъм на божествения живот, който е живот в любовта, като ни прави лично да участваме във взаимоотношенията между Отца и Сина. Не е без значение, че Павел, когато изброява различните компоненти на плодотворността на Духа, поставя на първо място любовта: „Плодът на Духа е: любов, радост, мир, и т. н.“ (Гал. 5, 22). И понеже по дефиниция любовта обединява, което означава преди всичко, че Духът е творец на общението в християнската общност, както казваме в началото на Светата Литургия с израза на Свети Павел: “ … общението на Светия Дух [тоест онова, което Той е установил] да бъде с всички вас“ (2 Кор. 13, 13). От друга страна, обаче, също така е вярно, че Духът ни подтиква да установяваме отношения в любовта с всички хора. Понеже като обичаме, ние предоставяме място на Светия Дух, ние Му позволяваме да се проявява в пълнота. Така се разбира защо Павел помества на една и съща страница в Посланието до римляни два призива: „“Духом бъдете пламенни“ и „Не въздавайте никому зло за зло“ (Рим. 12, 11.17).

И накрая, Духът, според Свети Павел, е щедър залог, даден ни от Самия Бог като гаранция за нашето бъдещо наследство (ср. 2 Кор. 1, 22; 5, 5; Еф. 1, 13-14). Нека научим така от Павел, че действието на Духа ориентира нашата вяра към великите ценности на любовта, на радостта, на общението и на надеждата. От нас зависи да я правим ежедневно наш опит, като следваме вътрешните насоки на Духа, подпомагани в нашите избори от озаряващото ни водачество на Апостола.

 

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *