20 август – Свети Бернард, Абат и Църковен Учител (Възпоминание)

Свети Бернард е роден през 1090 г. в Дижон ( в Бургундия, Франция), в благородно семейство. Почувствал монашеско призвание, започва монашески живот с множество свои роднини и приятели в Сито, където поставя началото на Ордена на Цистерцианците. Впоследствие основава прочутото абатство в Клерво. Автор е на множество духовни творби, отличава се с особена почит към Дева Мария. Умира в Клерво на 20 август 1153 г. Канонизиран е от папа Александър III, а папа Пий VIII го провъзгласява за Църковен Учител.

Четиво от Римския Бревиарий за Възпоминанието на Свети Бернард, Абат и Църковен Учител

Из „Слова върху Песен на Песните“ на Свети Бернард, Абат и Църковен Учител

(Слово 83, 4-6; Opera omnia, ed. Cisterc. 2 [1958] 300-302)

Любовта е достатъчна сама по себе си, харесва се сама по себе си и именно защото е такава. Сама за себе си е заслуга и награда. Любовта не търси причини, не търси облаги извън себе си. Нейната облага се състои в това, че съществува. Обичам, защото обичам, обичам, за да обичам. Велико нещо е любовта, ако е свързана със своя принцип, ако се връща към своето начало, ако черпи от извора си. Оттам се подхранва винаги, за да продължи хода си напред. Любовта е единствена сред всички пориви на душата, сред нейните чувства и усещания, чрез която творението може да общува с Твореца, макар да не Му е равностойно. Тя е единствената, с която то може да се споделя с ближния,  който пък му е равностоен. Когато Бог обича, другият не желае нищо друго, освен това: да бъде обичан. Обича не по друга причина, а само за да бъде обичан, знаейки, че онези, които го обичат, ще почерпят от същата любов. Любовта на Жениха, нещо повече – любовта на Жениха, Който е любов, желае единствено взаимност в любовта и вярност. Затова е редно обичаната невяста да отвръща с любов. Защо невястата, която е невяста на Любовта, да не трябва да обича? Защо Любовта да не бъде обичана?

С право, отричайки се от всички други свои чувства, тя се стреми изцяло и само към Любовта, тя, която в споделянето на любовта цели да й бъде равна. Би могло да се възрази, обаче, че дори невястата да бъде преобразена изцяло в Любовта, никога не би могла да достигне до нивото на вечния извор на любовта. Разбира се, никога не могат да бъдат равни обичащия и Любовта, душата и Словото, невястата и Женихът, Творецът и творението. Защото изворът дава винаги повече вода от това, което е достатъчно, за да утоли жаждата си пиещият от него.

Но какво значение има всичко това? Нима ще престане, нима ще угасне желанието на невястата, очакваща мига на брачното тържество, нима ще изчезне копнежът на мечтаещия, пламъкът на обичащия, доверието на предвкусващия, само защото не е способен да тича редом с един гигант, да се сравнява със сладостта на меда, с кротостта на агнето, с белотата на крина, с блясъка на слънцето, с любовта на Онзи, Който е самата Любов? Не, разбира се. Макар създанието да обича в по-низша степен, защото е по-низше от Твореца си, ако обаче обича с цялото си същество, не му трябва нищо повече. Нищо не липсва там, където има всичко. За него да обича по този начин е като да чества брачно тържество, защото е невъзможно да обича по този начин и да бъде малко обичано. Пълният и съвършен брак се състои в съгласието между двама души, макар без съмнение душата да е обикната от Словото първа и с по-голяма любов.