19 август – XX Неделя през годината

Четива:
Притчи 9, 1-6
Псалм 33
Ефесяни 5, 15-20
Йоан 6, 51-58

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция от 10 август 2005 г.

Псалм 130

Да се уповаваме на Бога като дете – на майка си

Вечерни Молитви – III седмица, Вторник

1. Чухме немного думи – около тридесет в еврейския оригинал на Псалм 130. Но тези думи са силни, развиват една тема, скъпа на цялата религиозна литература: темата за духовното детство. Мисълта ни веднага спонтанно се насочва към Света Тереза от Лизийо, към нейния „малък път“, към нейното „Да остана малка“, за да „бъда в прегръдките на Исус“ (cfr Manoscritto „С“, 2 r°-3v°: Opere complete, Citt? del Vaticano 1997, pp. 235.

Централно място в Псалма заема образът на майка с дете – знак на нежната и майчинска любов на Бога, както е изразена вече от пророк Осия: „Когато Израил беше млад, Аз го обичах … Влечах ги с човешки връзки, с връзки на любов. Аз бях за тях като такъв, който сваля хомота от челюстите им, и кротко им храна подлагах“ (Ос. 11, 1.4).

2. Псалмът започва с описание на поведение, напълно противопорожно на поведението на детето, което съзнава своята слабост, но се доверява на помощта на другите. В началото на Псалма обаче са изброени гордостта на сърцето, надменният поглед, „великите и непостижими неща“ (ср. Пс. 130, 1). Изобразена е надменна личност, описана посредством еврейски думи, означаващи „високомерие“ и „превъзнасяне“ – арогантното поведение на някого, който гледа другите отвисоко, смятайки ги за по-низши от себе си.

Голямото изкушение за горделивеца, за онзи, който иска да бъде като Бога – арбитър на доброто и злото (ср. Бит. 3, 5), решително се отхвърля от молещия се, който е изпълнен със смирено и спонтанно упование в единствения Господ.

3. Така преминаваме към незабравимия образ на детето и майката. Оригиналният еврейски текст не говори за новородено, а по-скоро за „отбито дете“ (Пс. 130, 2). Трябва да отбележим, че в Близкия Изток през Древтостта официалното отбиване на детето е ставало, когато то е било тригодишно, и се е отбелязвало с празник (ср. Бит. 21, 8; 1 Цар.=3 Цар. 1, 20-23; 2 Мак. 7, 27).

Детето, за което говори Псалмистът, е свързано с майка си с вече с една много по-личностна и интимна връзка, а не просто от чисто физически контакт и от нужда за храна. Става дума за по-съзнателна връзка, макар да изглежда все още непосредствена и спонтанна. Това е идеалната принча за истинското духовно „детство“, което се оставя на Бога не по сляп и автоматичен начин, а спокойно и отговорно.

4. Сред това изповядването на упование от страна на молещия се обхваща цялата общност: „Нека се уповава Израил на Господа отсега и довека“ (Пс. 130, 3). Надеждата вече изпълва целия народ, който получава от Бога сигурност, живот и мир, и преминава от настсящето към бъдещето – „отсега и довека“.

Лесно е да се продължи молитвата, когато отекват и други гласове от Псалтира, вдъхновени от същото упование в Бога: „Още от утроба на Тебе съм оставен; от утроба майчина Ти си мой Бог“ (Пс. 21, 11). „Баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме“ (Пс. 26, 10). „Ти си моя надежда, Господи Боже, мое упование от младините ми. На Тебе съм се крепил от рождение; Ти си ме извел от майчината ми утроба“ (Пс. 70, 5-6).

5. На смиреното упование, както видяхме, се противопоставя гордостта. Един християнски писател от IV-V в. – Йоан Касиан, обяснява на верните колко тежък е този порок, който разрушава всички добродетели в тяхната цялост, и се цели не само в посредствените и слабите, а главно в онези, които са на върха на силите си“. И продължава: „Тази е причината, поради която блаженият Давид пази така старателно сърцето си, дори дотам, че да дръзне да заяви пред Оногова, на Когото не убягват тайните на съвестта му: „Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо вдигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мен неща“ … Разбирайки добре обаче, колко трудно би било дори за съвършените това, той не се задоволява да разчита единствено на своите способности, а умолява в молитвите си Господа да му помогне, за да успее да избегне стрелите на врага и да не бъде ранен от тях: „Да не ме настъпи ногата на гордостта, и ръката на грешника да не ме изгони“ (Пс. 35, 12) (Le istituzioni cenobitiche, XII, 6, Abbazia di Praglio, Bresseo di Teolo-Padova 1989, p. 289).

По същия начин един анонимен старец от Отците в пустинята, ни е завещал следните думи, които напомнят Псалм 130: „Аз никога не съм надвишавал ранга си, за да се издигам по-нагоре, нито пък съм се смущавал някога в случай на унижение, защото единствената ми мисъл е била тази: да се моля на Господа да съблече от мен стария човек“ (Padri del deserto. Detti, Roma 1980, p. 287).

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *