18 ноември – XXXIII Неделя през годината

Четива:
Даниил 12, 1-3
Псалм 15
Евреи 10, 11-14.18
Марко 13, 24-32

 

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 31 октомври 2012 г.

Година на вярата. Вярата на Църквата

Скъпи братя и сестри,

Продължаваме нашия път на размишление над католическата вяра. Миналата седмица показах, че вярата е дар, защото Бог е, Който поема инициативата и идва при нас. Затова вярата е отговор, с който ние Го приемаме като сигурна основа на нашия живот. Този дар преобразява съществуването ни, тъй като ни помага да имаме погледа на Исус, Който действа в нас и ни отваря за любовта към Бога и към другите.

Днес бих искал да направя още една крачка в нашето размишление, като тръгна отново от някои въпроси: Дали вярата има единствено личен, индивидуален характер? Дали тя засяга само моята личност? Сам ли живея моята вяра? Разбира се, актът на вярата е изключително персонален, осъществява се в дълбините на човешката същност и бележи промяна на посоката, лично обръщане: животът ми получава ново развитие, нов ориентир. В Кръщелната Литургия, в момента на обещанията, отслужващият иска да бъде изразена католическата вяра и затова формулира три въпроса: Вярвате ли в Бога, Всемогъщия Отец? Вярвате ли в Исус Христос, Неговия Единороден Син? Вярвате ли в Светия Дух? В древността тези въпроси са били отправяни лично към онзи, който е трябвало да приеме Кръщението, преди да бъде потопен трикратно във водата. И днес отговорът е в единствено число: „Вярвам“. Но тази моя вяра не е резултат от личното ми размишление, не е продукт на моята мисъл, а е плод на взаимоотношения, на диалог, в който има слушане, приемане и отговор. Тя е общение с Исус, Който ми помага да изляза от моето „аз“, от затварянето в мен самия, за да се открия за любовта на Бога Отец. Възраждане е, в което откривам, че съм в единение не само с Исус, а и с всички онези, които са вървели и вървят по един и същ път. Това е ново рождение, което започва с Кръщението и продължава през целия живот. Не мога да изградя личната ми вяра в един персонален диалог с Исус, защото вярата ми се дарява от Бога чрез една вярваща общност, каквато е Църквата и по този начин ме включва в общение с множеството вярващи, което не е само социологическо, а е вкоренено във вечната любов на Бога, Който в Себе Си е общение на Отец, Син и Свети Дух – Който е тринитарна Любов. Нашата вяра е наистина лична, само когато е общностна: тя може да бъде моя вяра, само ако живее и се развива в онова „ние“ на Църквата, само ако е наша вяра, обща вяра на единствената Църква.

Всяка неделя в Светата Литургия, рецитирайки „Вярвам“, ние се изразяваме в първо лице, но изповядваме единствената вяра на Църквата. Това наше „вярвам“, произнесено в единствено число, се обединява с „Веруюто“ на един огромен хор във времето и пространството, в който всеки дава своя принос, така да се каже, за съгласуваното многогласие на вярата. Катехизисът на Католическата Църква обобщава красноречиво това по следния начин: „Вярвам“ е и църковен акт. Вярата на Църквата предшества, поражда, крепи и подхранва нашата вяра. Църквата е Майка на всички вярващи. „Никой не може да има Бог за Баща, ако няма Църквата за Майка“ [Свети Киприан]“ (n. 181). Следователно, вярата се ражда в Църквата, води към нея и живее в нея. Важно е да помним това.

В началото на християнското дело, когато Светият Дух слиза с мощ над учениците в деня на Петдесятница – както разказват Деянията на Апостолите (ср. 2, 1-13). Раждащата се Църква получава сила, за да изпълни мисията, поверена й от възкръсналия Господ: да разпространява във всяко кътче на земята Евангелието, Благата Вест за Божието Царство, и така да води всеки човек към среща с Него, към вярата, която спасява. Апостолите преодоляват всеки страх, за да възвестяват онова, което са чули, видели, изпитали лично с Исус. Със силата на Светия Дух те започват да говорят нови езици, възвестявайки открито тайната, на която са станали свидетели. В Деянията на Апостолите откриваме след това голямото слово, което Петър произнася именно в деня на Петдесятница. Той тръгва от един откъс от пророк Йоил (3, 1-5), свързвайки го с Исус, възвестявайки същността на християнската вяра: Онзи, Който изпълни с блага всички, Който бе засвидетелстван от Бога с чудеса и велики личби, бе прикован на кръста и убит, но Бог Го възкреси от мъртвите и Го утвърди като Господ и Христос (ср. Деян. 2, 37-41). Слушайки тези думи на Петър, мнозина се чувстват лично призовани, разкайват се за греховете си и се кръщават, получавайки дара на Светия Дух (ср. Деян. 2, 37-41). Така започва пътят на Църквата – общност, която носи тази вест във времето и в пространството; общност, която е Божият народ, основан върху Новия Завет благодарение на Кръвта Христова, чиито членове не принадлежат към някаква определена социална или етническа група, а са мъже и жени, произхождащи от всяка нация и култура. Това е „католически“ народ, който говори нови езици, универсално отворен е, за да приеме всички, стои над всякакви граници, руши всякакви бариери. Свети Павел казва: „Където няма нито елин, нито юдеин, нито обрязване, нито необрязване, нито варварин, нито скит, нито роб, нито свободен, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3, 11).

Църквата, следователно, от самото си начало е място на вярата, място на предаването на вярата, място, в което чрез Кръщението ние се потапяме в Пасхалната тайна на Смъртта и Възкресението на Христа, Който ни освобождава от робството на греха, дарява ни свободата на чеда и ни въвежда в общението с Троичния Бог. Същевременно ние сме потопени и в общението с другите братя и сестри във вярата, с цялото Тяло Христово, изтръгнати от нашата изолация. Вторият Ватикански Събор ни припомня това: „Бог пожела да освети и спаси хората не поотделно и без връзка помежду им, а като създаде от тях народ, който да Го познае в истината и свято да му служи“ (Cost. dogm. lumen gentium, 9). Като се позовем отново на Кръщелната Литургия, ще отбележим, че като заключение на обещанията, с които се отричаме от злото и повтаряме „Вярвам“ след всяка истина на вярата, отслужващият заявява: „Тази е нашата вяра, тази е вярата на Църквата, и ние се гордеем да я изповядваме в Христа Исуса, нашия Господ“. Вярата е богословска добродетел, дарява се от Бога, но бива предавана от Църквата в хода на историята. Сам Свети Павел, пишейки до коринтяни, заявява, че им е предал Евангелието, което на свой ред е получил (ср. 1 Кор. 15, 3).

Тази е непрекъснатата верига на живота на Църквата, на възвестяването на Божието Слово, на отслужването на Тайнствата, която достига до нас и която наричаме Предание. Тя ни дава гаранцията, че онова, в което вярваме, е истинското послание на Христос, проповядвано от Апостолите. Ядрото на това възвестяване е събитието на Смъртта и Възкресението на Господа, от което произтича цялото съдържание на вярата. Казва Съборът: „Изразеното по особен начин в боговдъхновените книги апостолско проповядване трябваше да бъде съхранено чрез непрекъсната приемственост до свършека на света“ (Cost. dodm. Dei Verbum, 8). По този начин, тъй като Светото Писание съдържа Божието Слово, Преданието на Църквата го съхранява и го предава вярно, та хората от всяка епоха да могат да черпят от огромните му ресурси и да се обогатяват от неговите съкровища на благодатта. Така Църквата „в своето учение, живот и богопочитание увековечава и предава от поколение на поколение всичко онова, което е, всичко онова, в което вярва“ (ibidem).

Бих искал, накрая, да подчертая, че именно в църковната общност личната вяра расте и узрява. Интересно е да се отбележи как в Новия Завет думата „светии“ обозначава християните в тяхната цялост, макар без съмнение не всички от тях да са имали качествата, за да бъдат обявени за светци на Църквата. Какво, прочее, означава този термин? Фактът, че онези, които са имали и са живеели вярата на възкръсналия Христос, са били призвани да станат отправна точка за всички останали, които по този начин ги свързват с личността и с Посланието на Исус, Който разкрива лицето на живия Бог. А това е валидно и за нас: един християнин, който позволява да бъде воден и формиран от вярата на Църквата, въпреки своите слабости, ограничения и трудности, става като отворен прозорец за светлината на живия Бог, който получава тази светлина и я предава на света. Блаженият Йоан Павел II в енцикликата си „Redemptoris Missio“ казва, че „мисията обновява Църквата, засилва вярата и християнската идентичност, дава нов ентусиазъм и нови мотивации. Вярата укрепва, когато се дарява!“ (n. 2).

Разпространената днес тенденция да се отнася вярата към сферата на личното противоречи на самата й природа. Нуждаем се от Църквата, за да утвърждава тя нашата вяра и да ни помага да живеем Божиите дарове: Неговото Слово, Тайнствата, подкрепата на благодатта и свидетелството на любовта. Така нашето „аз“ в това „ние“ на Църквата ще може да се осмисли като носител и главен герой на едно събитие, което го надвишава: опитът от общението с Бога, което е основа на общението между хората. В един свят, в който изглежда, че индивидуализмът управлява отношенията между хората, правейки ги все по-слаби, вярата ни призовава да бъдем Божи народ, да бъдем Църква, носители на любовта и на общението с Бога за целия човешки род (cfr Cost. past. Gaudium et spes, 1).

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *