15 септември – Скръбна Божия Майка (Възпоминание)

В този ден Църквата чества Блажена Дева Мария, споделила в подножието на Кръста Страданията на Своя Син Исус Христос.

 

Проповед на Кардинал Йозеф Ратцингер в Международната Семинария на Прелатурата на Светия Кръст и Opus Dei в Рим (1987 г.)

(Omelia di Sua Eminenza il Cardinale Joseph Ratzinger nel Seminario Internazionale della Prelatura della Santa Croce e Opus Dei a Roma, 1987)

Скъпи Братя,

 

В традицията на Мариината набожност петъкът преди Велики Петък е посветен на възпоминанието на Скръбната Божия Майка. Майката ни води към пасхалните тайни. Дялът на Майката в тези тайни е съ-страданието: този е и нашият дял. Ако Страданието на Господа е изворът на нашето спасение, състраданието е основният начин да се пие от този извор. От друга страна, Страданието на Спасителя е състраданието на Бога към нас; така състраданието става врата, която ни отваря сърцето на Бога.

Възпоминанието на Божията Майка не е някаква форма на сантиментализъм, различна от духа на великата Литургия на Страстната Седмица. Ако човешката безчувственост към Божията любов, ако неспособността на човека да страда е психологическият център на греха, то тайната на Майката е истински антидот срещу злото; тайната на Скръбната Майка е част от пасхалната тайна и пасхалната литургия.“При кръста Исусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, мария Клеопова, и Мария Магдалена“ (Йоан 19, 25). Никой не може да стои при кръста, при тайните на нашето спасение, ако не стои при Мария. Там Мария е станала Майка на Църквата. Църквата се ражда, когато Исус вижда „майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше“ (Йоан 19, 24).

Прелатурата на Светия Кръст и Opus Dei призовава своите членове да стоят при Мария до кръста, та Господ да ни види, за да станем и ние ученик, обичан от Исус, за да бъде казано и за нас това слово: „Ето майка ти!“ Неслучайно евангелистът пише: „След това Исус, като знаеше, че всичко вече е свършено …“ (Йоан 19, 28). Всичко е вече извършено в момента, в който ученикът приема Мария у дома си. Този откъс от Евангелието не само ни подготвя за Великия Пост; той ни обяснява главното в нашата християнска същност и затова е особено скъп за Прелатурата: той е в центъра на нейната мисия, разкривайки къде се изпълнява Божието дело.

Да видим по-отблизо какво ни казва тук „ученикът, когото Той обичаше“. Този текст е като пътепоказател: мария ни води към кръста. Евхаристичното присъствие на Господа извира от кръста. Не е възможно да се доближим до Исус, избягвайки кръста. Впечатлява ме това, което пише евангелистът: „При кръста Исусов стояха …“ жените. Учениците бягат, тичат, докато жените стоят. Стоят въпреки подигравките на враговете; стоят въпреки заплахите на войниците, стоят въпреки болката, мрака, всички въпроси в сърцата им. Да стоиш е израз на смелост, на твърдост, на вярност към любовта, дори и в часа, в който гаснат всички светлини. Да стоим при кръста: това е първото указание, което Мария ни дава в този текст.

На сватбата в Кана, чрез своето несъкрушимо упование, чрез своето търпение и смирение, чрез своето състрадание и своето ходатайство, Мария прави така, че Синът й да изпревари Своя час. Часът Му още не е настъпил, но чрез свръхизобилния дар на виното Исус изпреварва дара на Своя час: чрез дара на кръвта, която е виното на живота, чрез дара на кръвта, Той дарява Себе Си, Своята безкрайна любов. В Евхаристията Господ, приемайки молитвите на Църквата, повтаря това чудо. Часът на Царството още не е настъпил, но Той ни дава – изпреварвайки часа, – Своята кръв, Себе Си, – Той, Който е Царството в Своята личност, autobasile?a, както казва Ориген. Но да се върнем към нас. В Кана Дева Мария получава чрез своята молитва това, да настъпи преждевременно часът на Исус. Сега, в този час, под кръста, чрез мълчаливото си присъствие, пронизана от меча (Лука 2, 35) на състраданието, тя получава завещанието на Исус, изпълнението на всичко, новия Завет. Виждаме силата на молитвата. Виждаме силата на мълчанието, на мълчаливото страдание. „Исус, като видя майка Си …, каза …“ Словото на Исус, Неговото завещание, е отговор на погледа на майка Му.

Какво казва Господ? Какво е съдържанието на Неговото завещание? Исус идентифицира ученика със Себе Си. Ученикът става син, става онова, което е Исус. Тази чудна идентификация е плод на разпнатата любов. Но тази идентификация се осъществява в поверяването на ученика на Мария. Общението с Майката е пътят към единението с Исус, пътят на светата обмяна. В поверяването на ученика на Майката от висотата на кръста се ражда Църквата, и винаги ще се ражда по този начин.

Това поверяване има два аспекта. От една страна, ученикът на Исус става също ученик на Майката. В училището на Майката той се  научава да бъде син. От Майката научава словата, пазени и обмисляни в майчиното сърце (Лука 2, 19). От Майката научава не само думите, но и значението на мълчанието на Исус, на тридесетгодишното Му мълчание, на мълчанието на вечното Му рождение в лоното на Отца. От майката, която е персонализираната Църква, той се научава да бъде Църква. Училището на Майката е незаменимо, за да стане някой син, за да познае Отца. От друга страна, Майката бива поверена на ученика: „Прибра я при себе си“, казва евангелистът. Свети Августин отбелязва във връзка с това, че ученикът, оставил всичко (Мат. 19, 27), не би могъл да прибере Майката в някакъв свой материален имот, в „своя дом“, както гласи преводът на Йерусалимската Библия. „Свой“ сега е самият той. Той я взема наистина „при себе си“ – в своето битие, в своите мисли и живот, или, како казва Светият Отец в своята Енциклика: „въвежда я в цялостното пространство на вътрешния си живот“ (III, 2, 45).

Под кръста Мария става отново Майка, в болката на състраданието започва нейното ново майчинство, става истина словото: „Разшири мястото на шатрата си …, защото ти ще се разпростреш надясно и наляво, и потомството ти ще завладее народи“ (Ис. 54, 2 сл.). Така майчинството на Мария ще трае чак до края на света: мария не е абстракен модел на Майката Църква, както и самата Църква не е абстрактна. Църквата е личност в Мария и желае да стане личност в нас,поверените от Господа на майчината любов на Мария. Гледайки към ученика, Господ казва на Петър след възкресението: „Ако искам да пребъде той, докато дойда, тебе що ти е?“ Според волята на Господа, ученикът остава, а с него остава и Майката.

В кръста се осъществяват думите, произнесени от Бога в началото на човешката история, осъществяват се словата на благослова и бива надмогнато проклятието. Исус, роден като потомство на жената, смачква главата на Змията, а Змията Го хапе по петата (Бит. 3, 15). Привидната победа на Змията – смъртта на Изкупителя, е нейното истинско и окончателно поражение: главата на Змията, арогантността й да прави от себе си бог, бива смачкана в смирението и любовта на Сина. Проклятието изчезва, бива заменено от новото слово: „Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба“ (Лука 1, 42). Окончателното място на благослова е кръстът. Днешната Литургия – Литургията на Великия Пост, – е покана, отправена към всички нас – Църквата, да стоим при кръста заедно с Майката. Така и ние ще чуем Неговото слово: „Жено, ето сина ти!“ Да го приемем в нас: така ще станем синове на благослова и Змията няма да ни навреди (ср. Марк. 16, 18). Амин.