13 юни – Свети Антоний Падуански, Свещеник и Църковен Учител (Възпоминание)

 

chiesasantantoniolentini.blogspot.com

Роден е ок. 1195 г. в Лисабон (Португалия), като при кръщението си получава името Фернандо. Семейството му принадлежи към висшата португалска аристокрация. 15-годишен, постъпва в Ордена на Августинците, където получава много добра богословска и философска подготовка, и през 1219 г. е ръкоположен за свещеник. В него настъпва духовен прелом, когато през 1220 г. в град Коимбра, където служи, са докарани телата на петима францисканци-мисионери, обезглавени в Мароко. Решава да напусне Августинците и да се присъедини към новооснования Орден на Свети Франциск от Асизи, като приема името Антоний. Желаейки да претърпи мъченичество за Христа, заминава по море за Мароко, но претърпява корабокрушение и попада на италианска земя. Приема това за Божи знак и остава завинаги в Италия. Проповядва католическата вяра в Северна Италия и Южна Франция, където по онова време много привърженици има катарската ерес. През 1227 г. е избран за провинциал на францисканците в Северна Италия и се установява в Падуа. С проповедите и чудесата си връща мнозина в Христовата Църква и е несравним образец на святост. Умира след тежко боледуване в Падуа на 13 юни 1231 г. Още на следващата година е обявен за Светец от Папа Григорий IX. През 1946 г. е провъзгласен от Папа Пий XII за Църковен Учител.

 

Свети Ангоний Падуански. Слово за Неделя на Септуагезима, 1-11

(S. Antonio di Padova. I Sermoni. Parte prima. Domenica di Settuagesima, 1-11. Monastero Virtuale. Un’oasi di spiritualit? cattolica nell’immenso mare del web)

Въведение. Слово за формирането на сърцето на грешника

1. В началото Бог сътвори …, и т. н. (Бит. 1, 1).

На Йезекиил, тоест на проповедника, Светият Дух говори: „И ти, сине човешки, вземи една тухла, тури я пред себе си и начертай на нея град Йерусалим“ (Йез. 4, 1).

Заради четири свойства, които притежава, тухлата представлява сърцето на грешника: тя бива оформяна между две плочи, придава й се нужната ширина, втвърдява се чрез огън и придобива червен цвят.

Сърцето на грешника също трябва да бъде формирано между две плочи: тези на двата Завета. Пророкът казва: „Между две планини – тоест между двата Завета, – ще текат водите“ (Пс. 103, 10), сиреч доктриналното учение.

Правилно е казано: „(тухлата) трябва да бъде оформена“, тъй като грешникът, деформиран от греха, придобива формата си от проповядването на двата Завета. Така също й се придава точната ширина: ширината на любовта, която разширява свитото сърце на грешника. Псалмистът казва: „Твоята заповед е безмерно широка“ (Пс. 118, 96), и любовта е по-обширна от океана. И още: (тухлата) се втвърдява чрез огън. чрез огъня на страданието слабият и отпаднал дух укрепва, за да не се изгуби в любовта към преходните неща, защото – казва Соломон, – това, което е пещта за златото, и което е пилата за желязото, това, което е бухалката за зърното, е и страданието за праведника (ср. Прем. 3, 6). Накрая, тухлата става червена: с това се бележи разпалеността от свещена ревност, за която е казано: „Ревността за Твоя дом ме изяде“ (Пс. 68, 10). Също и Илия казва: „Пламнах от ревност“ (1 Цар.=3 Цар. 19, 10) за дома Израилев.

Следователно, в образа на тухлата са вложени тези четири идеи: познанието на двата Завета – за поука на ближния; богатството на любовта – за да бъде той обичан; приемането на страданието – за да се понася презрението от любов към Христа; пламенната ревност – за да се води борба срещу всяко зло. „Затова вземи една тухла и начертай на нея град Йерусалим“.

2. Помни, че има един троен духовен Йерусалим: първият е войнстващата Църква; вторият е вярната душа; третият е небесното отечество. Следователно, в името Господне аз ще взема тухлата, тоест сърцето на всеки слушател, и ще начертая на нея този троен град – тоест постулатите на вярата на Църквата, добродетелите на вярната душа и наградите на небесното отечество, цитирайки и обяснявайки свещените откъси, взети от Стария и Новия Завет, включвайки всичко в символичното число „седем“.

I. Седемте дни на сътворението и седемте постулата на вярата

3. „В началото Бог сътвори небето и земята“ (Бит. 1, 1). Обърни добре внимание на формата и на съдържанието. Бог, тоест Отец, в началото, тоест в Сина, създаде и възсъздаде: създаде за шест дни, а на седмия си почина; възсъздаде чрез шестте постулата на вярата, обещавайки чрез седмия вечен покой.

През първия ден Бог каза: „Да бъде светлина! И биде светлина“ (Бит. 1, 3). Първият постулат на вярата: Рождеството.

На втория ден Бог каза: „Да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода“ (Бит. 1, 6). Втори постулат на вярата: Кръщението.

На третия ден Бог каза: „Да произведе земята злак, трева, що дава семе, и плодни дървета, които да дават плод според рода си“ (Бит. 1, 11). Трети постулат на вярата: Страданието.

На четвъртия ден Бог каза: „Да бъдат две големи светила на небесната твърд“ (Бит. 1, 14). Четвърти постулат на вярата: Възкресението.

На петия ден Бог създаде птиците небесни (ср. Бит. 1, 20). Пети постулат на вярата: Възнесението.

На шестия ден Бог каза: „Да сътворим човека по Наш образ и подобие“ (Бит. 1, 26). „И вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Бит. 2, 7). Шести постулат на вярата: Изпращането на Светия Дух.

На седмия ден Бог си почина от всяко дело, което бе извършил (ср. Бит. 2, 2). Седми постулат на вярата: Настъпването на Съда, когато ще си починем от всеки наш труд и от всяко усилие.

Да призовем сега Светия Дух, Който е любов и връзка на единство между Отца и Сина, за да ни помогне да обединим и да съгласуваме помежду им всички тези седем пункта, тоест дните и постулатите на вярата, така че всичко да бъде за Негова слава и за изграждането на Църквата.

4. През първия ден Бог каза: „Да бъде светлина“. Тази светлина е Премъдростта на Бога Отец, с която Той озарява всеки човек, дошъл на този свят (ср. Йоан 1, 9), и живее в непристъпна светлина (ср. 1 Тим. 6, 16).

За нея, прочее, Отец бе казал: „Да бъде Моята светлина. И биде светлина“. С повече яснота Йоан пише: „Словото стана плът и живя между нас“ (Йоан 1, 14). И Йезекиил говори в същия смисъл, но с други думи: „И биде върху мен ръката на Господа“ (Йез. 3, 22), тоест Синът, в Когото и чрез Когото Отец създаде всичко. Следователно, светлината, която бе неугасима и невидима, стана видима в плътта, озарявайки онези, които седяха в мрака и в сянката на смъртта (ср. Лука 1, 79).

За това озаряване ще намерим (писано) у Йоан, където Исус „плюна на земята, направи калчица от плююнката и намаза с нея очите на слепия“ (Йоан 9, 6). Слюнката, която слиза от главата на Отца, символизира Премъдростта. „Главата на Христа е Бог“ (1 Кор. 11, 3), казва Апостолът. След като се съединява с прахта, тоест божественото се съединява с човешкото, за да бъдат озарени очите на слепородения, тоест на човешкия род, ослепял в лицето на праотците.

Ясно е, следователно, че в деня, в който Бог каза: „Да бъде светлина“ – в същия този ден, тоест неделята, Премъдростта на Бога Отец, родена от Дева Мария, прогони мрака, който „се разстилаше над бездната“ (Бит. 1, 2), тоест над човешкото сърце. Затова в същия този ден, в литургията на Светлината (Литургията на зазоряване в деня на Рождество) се пее: „Днес ще заблести над нас светлината …“, и в Евангелието: „Светлина от небето осия пастирите …“ (Лука 2, 9).

5. На втория ден Бог каза: „Да има твърд посред водата, и тя да дели вода от вода“. Твърдта посред водата е Кръщението, което разделя горните води от долните води, тоест разделя верните от неверниците: с право неверниците са наречени „долни води“, тъй като те търсят долните неща и всеки ден се спускат все по-надолу със своите падения. „Горните води“ пък представляват верните, които, както казва Апостолът, трябва да търсят „това, що е горе, където Христос седи отдясно на Бога“ (Кол. 3, 1).

И отбелязва, че тези води биват определени като „кристални“. Защото кристалът, докоснат или пронизан от слънчевите лъчи, изпуска огнени искри. Така и верният човек, озарен от слънчевите лъчи, трябва да излъчва искрите на здравата проповед и на доброто поведение, които да възпламенят ближния.

Но уви, уви! Когато твърдта се пробие, горните води се изливат в мъртвото море, стават част от него. Затова Йезекиил казва: „Тази вода, която излиза от купчината пясък на изток, ще слезе в пустинната равнина и ще се влее в морето“ (Йез. 4, 8). „Купчина“ (лат. tumulus) означава съзерцанието, в което, като в купчина пръст, мъртвият бива погребан и укрит. Съзерцателният човек, мъртъв за света, откъснал се от човешките вълнения, е като погребан. По този повод Йов казва: „Ще влезеш в гроб, когато стигнеш до зрелост, както се склаждат в своето време житните снопове“ (Йов 5, 26). Праведникът, в изобилието на дадената му благодат, влиза в гроба на съзерцателния живот, както в определеното време житният сноп бива отнасян в житницата: след като бъде отвяна плявата на преходните неща, неговият ум се затваря в житницата на небесната пълнота, и така затворен, се насища на нейната сладост.

6. И се отбелязва, че тази купчина е наречена „купчина пясък на изток“. С „пясък“ се обозначава покаянието. Затова ще намерим в Изход, че Мойсей „уби египтянина и го скри в пясъка“ (Изх. 2, 12), защото праведникът трябва да убие смъртния грях чрез изповедта и го зарови чрез практикуването на покаянието: и това трябва да бъде обърнато винаги на изток, за който Захария казва: „Ето Мъж – името Му е Изток“ (Зах. 6, 12).

„Тези води излизат от купчината пясък на изток“. Уви, колко води, колко богопосветени излизат от купчината на съзерцателния живот, от пясъка на покаянието, от Изтока на благодатта! Излизат, повтарям, заедно с Дина и Исав от бащиния дом (ср. Бит. 34, 1; 28, 9), заедно с дявола и с Каин се отдалечават от лицето на Бога (ср. Бит. 4, 16), заедно с предателя Юда – който беше крадец, и имаше тайно скътани свои пари (Йоан 12, 6) – изоставят училището на Христа (ср. Йоан 13, 29-30) и се спускат в пустинната равнина, в Йерихонската пустиня, където цар Седекия е бил ослепен от Навуходоносор, сиреч от дявола, както казва пророк Йеремия (ср. Йер. 39, 4-7). Това означава, че в изобилието на преходните неща грешникът бива лишен от светлината на разума, от своите деца, тоест от делата си, унищожени от самия дявол.

В тази долина Каин, чието име означава „притежание“, убива Авел, чието име означава „плач“. Притежанието на илюзорното изобилие унищожава плача на покаянието. Водите, прочее, слизат в пустинната равнина; защото четем в битие: „Като се вдигнаха от изток на запад, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ (Бит. 11, 2). От изтока на благодатта, Адамовите синове отиват към запада на вината, и като намират там равнината на светското удоволствие, се заселват в Сенаарската земя – име, което се тълкува като „смрад“. Защото в смрадта на лакомията и на сладострастието те изграждат своето жилище, произнасяйки името на Бога не като християни, а напразно, като езичници, докато Господ заповядва в Изход: „Не изговаряй напразно името на твоя Бог“ (Изх. 20, 7). Произнася напразно името на Бога онзи, който има не същността на името, а името на същността. И по този начин те навлизат в морето, тоест в горчилката на греховете, за да стигнат след това и до горчилката на мъките.

Но Бог направи твърдта на Кръщението посред водите, за да раздели вода от вода. И тези грешници, както казва Исаия, „престъпиха законите, измениха устава, нарушиха вечния завет. Затова проклятие пояжда земята, и жителите й търпят наказание: затова са изгорени обитателите земни, и малко люде останаха“ (Ис. 24, 5-6). Престъпиха законите на буквата и на благодатта, защото не пожелаха да спазят нито закона на буквата като роби, нито този на благодатта като синове. Изопачиха естествения закон, който казва: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе“ (ср. Тов. 4, 16); потъпкаха вечния съюз, който бяха сключили в Кръщението. Ето защо проклятието на гордостта ще изгори земята, тоест светските неща, и нейните обитатели ще паднат поради греха на алчността. За тях е казано в Откровението: „Горко на живеещите по земята“ (Откр. 8, 13), и онези, които я обработват, ще изгубят ума си поради греха на сладострастието, което е не друго, а лудост и забрава.

7. На третия ден Бог каза: „Да произведе земята злак, трева“. Земята (terra), чието име идва от латинския глагол „tero“: „мачкам, кълцам“, е тялото Христово, „което бе наранено за нашите грехове“, както казва пророк Исаия (Ис. 53, 5). И тази земя (тялото Христово) е копана и орана с гвоздеите и копието, и за нея е казано: „Окопаната земя ще даде плод в желаното време. Пронизаната Христова плът даде небесното царство“ (Hervieux). Тази земя произведе злачна трева в лицето на апостолите, даде семе в проповедта на мъчениците, и плодно дърво, което принася плод в изповедниците на вярата и в девиците. Вярата в ранната Църква е била като крехка трева, затова апостолите са можели да казват заедно с Песен на Песните (Песен 8, 8 сл.): „Нашата сестра“, тоест ранната Църква, „е малка“ поради броя на верните си, „и няма гърди“, с които да кърми своите чеда. Тъй като тя не е била все още оплодена от Светия Дух, те казват: „Какво ще правим с нашата сестра в деня“ на Петдесятница, „в който ще трябва да се говори“ със словото на Светия Дух? За това слово Господ казва в Евангелието: „Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко – тоест ще съслужи заедно с вас“ (Йоан 14, 26).

8. На четвъртия ден Бог каза: „Да бъдат две големи светила на небесната твърд“. На небесната твърд, тоест в Христа, вече прославен чрез Възкресението, ще има две светила: самият блясък на възкресението, обозначен от слънцето, и нетленността на плътта, символизирана от луната, като се има предвид обаче това, което са били слънцето и луната преди падението на праотците: защото след тяхното неподчинение цялото творение претърпява щета; както казва Апостолът: „Цялото творение стене и се мъчи досега“ (Рим. 8, 22).

9. На петия ден Бог сътвори птиците небесни, и с това се съчетава много добре петият постулат на вярата, тоест Възнесението, когато Синът Божи като птица отлита отдясно на Отца, с човешката плът, която отнася там. Защото казва с думите на пророк Исаия: „Аз повиках птицата от изток, от далечна страна – изпълнителя на Моята воля“ (Ис. 46, 11). „Повиках от изток“ означава: повиках от Маслинената планина, която е на изток, Онзи, за Когото е казано: „Онзи, Който шества по небесата на небесата“ (Пс. 67, 34), тоест в същото достойнство като на Отца. „Птицата“, тоест „Моят Син“; „от далечна страна“, тоест от света, „изпълнителя на Моята воля“ – Онзи, Който казва: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил“ ((Йоан 4, 34).

10. На шестия ден Бог каза: „Да сътворим човека по Наш образ и подобие“. Шестият постулат на вярата е изпращането на Светия Дух, по силата на което образът на Бога, изкривен и деформиран в човека, с изливането на Светия Дух, Който „вдъхна в лицето на човека дихание за живот“, бива възстановен и озарен. Писано е в Деянията на Апостолите: „Внезапно биде шум от небето, като че имаше силен вятър“ (Деян. 2, 2).

И се отбелязва, че с пълно право Светият Дух е наречен „силен вятър“ (лат. vehemens), тоест: който премахва вечната горест (vae adimens); или също: който въздига ума (vehens mentem). Казва пророк Давид: „Яви ни светлината на лицето Си, Господи!“ (Пс. 4, 7). Лицето на Отца е Синът. Защото, както един човек се познава по лицето, така чрез Сина ние познахме Отца. Следователно, светлината на Божието лице е познанието на Сина и озарението на вярата, което в деня на Петдесятница белязва и оставя следа в сърцата на Апостолите като печат, и така „човекът стана жива душа“ (бит. 2, 7).

На седмия ден Бог си почина от всички Свои дела. Също и Църквата според седмия постулат ще си почине от всеки труд и пот, когато „Бог ще изсуши всяка сълза от очите й“ (Откр. 21, 4), тоест ще унищожи всяка причина за плач. тогава тя ще бъде възхвалена от Жениха си и ще се удостои да го чуе да казва: „“Дайте й от плода на нейните ръце, и нека делата й я прославят при портите“ (Притч. 31, 31) на Съда; и заедно с чедата си ще почувства „лъх от тих вятър“ (1 Цар.=3 Цар. 19, 12): „Елате, благословени …“ (Мат. 25, 34).

След като описахме накратко „върху тухлата“ тези седем дни и седемте постулата на вярата, сега ще се заемем да опишем моралния смисъл на шестте добродетели на вярната душа и шестте часа на евангелското четене, като ги свържем с „парите“ и със „съботата“.

Да се молим, прочее, възлююбени верни, на Словото на Отца, начало на цялото творение, та, докато живеем в септенария на този живот според тялото, да ни помага да живеем и в септенария на постулатите на вярата според духа, за да достигнем, с Негова помощ, до Онзи, Който е самият живот, Който е почивката на съботата и парите (отплатата) на Светците. Да ни даде това Онзи, Който е благословен във вековете на вековете. Амин.

 

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *