11 ноември – XXXII Неделя през годината

Четива:

1 Царства 17, 10-16

Псалм 145

Евреи 9, 24-28

Марко 12, 38-44

Катехизис на Папа Бенедикт XVI по време на Генералната Аудиенция на площад „Свети Петър“ във Ватикана – 24 октомври 2012 г.

Скъпи братя и сестри,

Миналата сряда, с началото на Годината на вярата, започнах нова серия Катехизиси за вярата. И днес бих искал за размишлявам заедно с вас над един фундаментален въпрос: Какво е вярата? Има ли все още смисъл вярата в един свят, в който науката и техниката откриха хоризонти, немислими до съвсем неотдавна? Какво означава да се вярва днес? Всъщност в наше време е нужно едно обновено възпитание във вярата, което, разбира се, включва познаването на нейните истини и на спасителните събития, но което най-вече произтича от истинската среща с Бога в Исус Христос, от любовта към Него, така че животът ни изцяло да се съгласува с Него.

Днес, наред с голямото множество знаци за доброто, около нас расте и една духовна пустиня. Понякога, поради различни събития, за които научаваме всеки ден, изпитваме усещането, че светът не върви към изграждането на по-братска и по-мирна общност. Самите идеи за прогреса и за благосъстоянието ни показват и своите сенки. Въпреки великите открития на науката и успехите на техниката, не изглежда днес човекът да е станал наистина по-свободен и по-хуманен. Остават толкова много форми на експлоатация, на манипулация, на насилие, на произвол, на несправедливост … Освен това, един определен тип култура учи човека да се движи единствено по хоризонталната страна на нещата, на възможното, да вярва само в това, което вижда и докосва с ръцете си. От друга страна, нараства и броят на онези, които се чувстват объркани и в стремежа си да преодолеят единствено хоризонталната визия за реалността, са готови да вярват в какво ли не. В този контекст възникват някои фундаментални въпроси, които са много по-конкретни, отколкото изглеждат на пръв поглед: Какъв е смисълът на живота? Има ли бъдеще за човека, за нас и за новите поколения? Накъде да ориентираме изборите на нашата свобода в името на един добър и щастлив завършек на живота ни? Какво ни очаква отвъд прага на смъртта?

От тези неизбежни въпроси се вижда как светът на планирането, на точното изчисление и на експериментирането, с една дума: на научното знание, макар и важен за човека, сам по себе си не е достатъчен. Ние се нуждаем не само от материален хляб: нуждаем се от любов, от смисъл и от надежда, от солидна основа, която да ни помага да живеем смислено дори в кризите, в мрака, в трудностите и в ежедневните проблеми. Вярата ни дарява именно това: тя е изпълнено с доверие отдаване на един „Ти“, Който е Бог и Който ни дава сигурност – по-различна, но не по-малко солидна от тази, която имаме от точното изчисление и от науката. Вярата не е просто интелектуално съгласяване на човека с отделните истини за Бога. Тя е акт, с който аз се поверявам свободно на един Бог, Който е Отец и ме обича. Тя е привързване към един „Ти“, който ме изпълва с надежда и доверие. Разбира се, това привързване към Бога не е лишено от съдържание: чрез него ние разбираме, че Самият Бог ни се разкрива в Христос, позволява ни да видим лицето Му, става наистина близък на всеки един от нас. Нещо повече: Бог ни разкрива, че любовта Му към човека, към всекиго от нас, е незмерима. На Кръста Исус от Назарет, Божият Син, станал Човек, ни  разкрива по най-красноречив начин докъде стига тази любов – до даряването на Самия Себе Си, до тоталната жертва. Чрез тайната на Смъртта и Възкресението на Христос, Бог слиза до дъното на нашата човешка природа, за да я вземе със Себе Си, да я издигне до Своята висота. Вярата означава да се вярва в тази любов на Бога, която не намалява поради лошото в човека, поради злото и смъртта, а е способна да преобрази всяка форма на робство, дарявайки възможност за спасение. Да имам вяра, следователно, означава да се срещна с този „Ти“ – с Бога, Който ме подкрепя и ми обещава една неразрушима любов, която не само ми помага да се стремя към вечността, а и ми я дарява. Вярата е да се поверя на Бога като дете, което знае добре, че всички негови трудности, всички негови проблеми ще се разрешат от онова „Ти“ на неговата майка. И тази възможност за спасение чрез вярата е дар, който Бог предоставя на всички хора. Мисля, че по-често трябва да размишляваме в ежедневния си живот, белязан понякога от драматични проблеми и ситуации, върху факта, че да вярваме по християнски означава да се отдадем с доверие на дълбокия смисъл, който крепи мен и света – онзи смисъл, който не сме в състояние да си осигурим сами, а само да го получим като дар, и който е фундаментът, върху който ще можем да живеем без страх. И ние трябва да можем да възвестяваме с думите си тази освобождаваща и подкрепяща ни сигурност на вярата и да я показваме с живота си на християни.

Около нас, обаче, всеки ден виждаме, че мнозина остават безразлични или отказват да приемат тази вест. В края на Евангелието според Марко откриваме строгите думи на Възкръсналия, Който казва: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк. 16, 16), ще загуби себе си. Бих искал да ви приканя да размислите над това. Доверието в действието на Светия Дух трябва да ни подтиква винаги да вървим и да проповядваме Евангелието със смелото свидетелство на вярата. Но освен възможността за положителен отговор на дара на вярата, съществува и рискът да бъде отхвърлено Евангелието, да не бъде приета жизненоважната среща с Христос. Още Свети Августин отбелязва този проблем в коментара си върху Притчата за сеяча: „Ние говорим, – казва той, – хвърляме семето, засяваме го. Има такива, които го презират, които го отхвърлят, които го осмиват. Ако се боим от тях, не ще посеем нищо и в деня на жътвата ще останем без реколта. Затова служи семето, посято в добра зема“ (Discorsi sulla disciplina cristiana, 13, 14: PL 40, 677-678). Отхвърлянато, следователно, не бива да ни обезкуражава. Като християни ние сме свидетелство за този плодотворен терен: нашата вяра, въпреки ограниченията ни, показва, че съществува добра земя, където семето на Божието Слово дава изобилни плодове на правда, на мир и любов, на нова човечност, на спасение. И цялата история на Църквата, с всичките й проблеми, показва, че съществува добра земя, че съществува добро семе, и че то принася плодове.

Но да се запитаме: откъде човекът черпи тази откритост на сърцето и на разума си, че да повярва в Бога, Който е станал видим в Исус Христос – умрял и възкръснал, така че Той и Неговото Евангелие да бъдат ръководна светлина в живота му? Отговорът е: Ние можем да вярваме в Бога, защото Той се доближава до нас и ни докосва, защото Светият Дух – дар на Възкръсналия, – ни прави способни да приемем живия Бог. Така че вярата е преди всичко свръхестествен дар, дар на Бога. Вторият Ватикански Събор казва: „За да може да бъде дадена тази вяра, е необходима благодатта на предвиждащия и подкрепящия Бог и вътрешната помощ на Светия Дух, Който раздвижва сърцето и го обръща към Бога, отваря очите на ума и дава „на всички сладостта на съгласието и вярата в истината“ (Cost. Dogm. Dei Verbum, 5). В основата на нашия път на вярата е Кръщението – тайнството, което ни дава Светият Дух, като ни прави да станем Божии чеда в Христа, и бележи влизането в общността на вярата, в Църквата: ние не вярваме сами по себе си, ако преди това не сме получили благодатта на Духа; и не вярваме сами, а заедно с братята. След Кръщението всеки вярващ е призван да преживява отново и да направи свое, заедно с братята, това изповядване на вярата.

Вярата е Божи дар, но същевременно е и дълбоко свободен човешки акт. Катехизисът на Католическата Църква казва ясно това: „Вярата е възможна само чрез благодатта и вътрешната помощ на Светия Дух. Също така не по-малко вярно е, че вярата е наистина човешки акт. Той не противоречи нито на свободата, нито на човешкия разум“ (n. 154). Нещо повече, тя ги прилага и ги въздига до висотата на жинейски избор, който е като изход, тоест като излизане от самия акт, от нашите сигурности, от собствените ни мисловни схеми, за да се доверим изцяло свободно и с радост на провиденциалния план на Бога в историята, както е сторил това патриархът Авраам, както го е сторила Мария от Назарет. Вярата, следователно, е едно съгласие, с което нашият ум и сърцето ни казват тяхното „да“ на Бога, изповядвайки, че Исус е Господ. И това „да“ преобразява живота ни, отваря за нас път към пълнотата на неговия смисъл, прави го по този начин нов, богат на радост и на сигурна надежда.

Скъпи приятели, нашето време се нуждае от християни, които са запленени от Христос, които израстват във вярата благодарение на близостта си със Светото Семейство и с Тайнствата. Личности, които са като отворена книга, разказваща опита от новия живот в Духа, за присъствието на Този Бог, Който ни подкрепя в пътя ни и ни отваря за живота, който няма да приключи никога. Благодаря.

 

Коментари

Няма добавени коментари!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *